Колата стоеше там, където я беше оставил. Старият негър слезе от нея.
— На’ед ли е всичко, капитане?
— Абсолютно — радостно потвърди Лазарус и извади банкнотата от един долар. — Само че не съм капитан, а редник.
— Значи са ви взели. Тогаз не моа да зема дола’а.
— Защо? Той не ми трябва — сега за мен ще се грижи чичо Сам, той ми обеща по двайсет и един долара месечно. Ето ти още един, купи си джин и пий за здравето на редник Тед Бронсън.
— Тъй и ще сто’я, капитане… со’и, ’едник Тед Б’онсън. Аз съм освободен от каза’мата, още преди да се ’одите. Я по-доб’е си земете па’ите и да земете да обесите кайзе’а.
— Ще се опитам, чичо. Хубаво, вземи пет долара и ги занеси в църквата, нека се помолят за мен както трябва.
— Ами… хубаво тогава, капитане-’едник.
Лазарус се движеше на юг от Мак Джи и ликуваше. Не обръщай внимание на досадните дреболии, наслаждавай се на живота. „Кети, прекрасна Кети…“
Той спря при аптеката, влезе и се насочи към тезгяха с тютюневите изделия, забеляза наполовина празната кутия с бялата сова и купи останалите пури заедно с кутията. После взе опаковка памук, лейкопласт и — неясно защо — най-голямата и красива кутия с цигари.
Колата бе спряна под фенера. Лазарус не я подкара, а седна на задната седалка, извади от пътната чанта жилетката и започна да я разпаря с джобно ножче, без да се опасява, че ще го види някой. За унищожаването на плода на многочасовите му усилия бяха достатъчни пет минути: тежките монети със звън падаха в кутията от пурите. Той ги покри с пласт памук, затвори кутията и я омота с лейкопласт. Разпарчетосаната жилетка, пистолетът и билетът за пътуването на запад заминаха в канализационната шахта, а с тях потъна и последната тревога на Лазарус. Той се усмихна, стана и отупа прахта от коленете си. Ти остаряваш, синко — и в това няма нищо чудно, когато човек живее толкова предпазливо!
И той с леко сърце потегли към булевард „Бентън“, нехаейки за това, че в града скоростта беше ограничена до седемнайсет мили в час. Когато видя, че на първия етаж в дома на Брайън Смит още свети, той се зарадва: не би искал да буди никого. Взе кутията за пури, шаха и кутията с бонбони и се изкачи по стъпалата. Още щом застана пред входната врата, лампата под портала светна. Брайън-младши отвори вратата и надникна навън.
— Дядо, това е мистър Бронсън!
— С една поправка — решително каза Лазарус. — Моля те, кажи на дядо си, че е дошъл редник Бронсън.
Старецът незабавно цъфна на вратата и подозрително втренчи поглед в Лазарус.
— Какво има? Какво си казал на хлапето?
— Помолих го да ви предаде, че е пристигнал редник Бронсън. Тоест аз.
Лазарус по някакъв начин успя да пъхне и трите кутии под мишница, бръкна в джоба си и извади повиквателната, която му бяха връчили военните.
— Ето, вижте.
Мистър Джонсън прочете хартийката.
— Виждам. Но защо? При твоите възгледи…
— Но аз не съм твърдял, че не смятам да постъпвам в армията — просто споменах, че имам да уредя някои работи. Тоест имах за уреждане сутринта. Аз наистина се съмнявам в резултатите от войната. Но въпреки мнението ми — което трябваше да запазя за себе си — настана времето, така да се каже, да се сгъстят редиците и дружно да поемем напред. Затова отскочих до пункта, където предложих услугите си и ме приеха.
Мистър Джонсън му върна повиквателната и широко отвори вратата.
— Влизай, Тед.
Когато Лазарус влезе в къщата, надничащите зад вратата на гостната глави изчезнаха: в къщата още бяха будни. Дядката го пусна да влезе в гостната.
— Заповядай, седни. Ще отида да кажа на дъщерята.
— Ако мисис Смит вече спи, не бих искал да я притеснявате — излъга Лазарус.
(По дяволите, Дядка! С удоволствие бих си легнал при нея. Но за това нито дума, вовеки веков.)
— Нищо. Тя само искаше да се убеди в едно-друго. Да, къде е тази хартийка, между другото? Може ли да й я покажа?
— Разбира се, сър.
Айра Джонсън се върна след няколко минути и върна на Лазарус доказателството му.
— Тя ей сегичка ще слезе — старецът въздъхна. — Аз се гордея с теб, Тед. Сутринта ме разстрои и не бях прав. Много съжалявам и ти поднасям извиненията си.
— Не мога да ги приема: вие няма за какво да се разкайвате, сър. Аз бях този, който избърза и надрънка някакви щуротии. Хайде да забравим за всичко. Да си стиснем ръцете.