— Ъ? Ама да, разбира се. Последва тържествено ръкостискане.
(А Дядката май и досега е способен да вдигне с една ръка наковалнята във въздуха. Направо ми смачка пръстите.)
— Мистър Джонсън, мога ли да ви помоля да направите нещо за мен? Останаха разни недовършени работи, за които нямам време.
— Какво? Разбира се!
— На първо място това — Лазарус протегна на дядо си омотаната кутия за пури.
Мистър Джонсън я взе и учудено повдигна вежди.
— Тежичка е.
— Поразчистих сейфа си. Това са жълтици. Ще си ги взема след края на войната. В противен случай ще ги дадете на Уди, когато навърши двайсет и една години.
— Какво? Хайде стига, синко, всичко ще е наред.
— Надявам се да сте прав. Но ако падна от трапа и си счупя идиотския врат? Мога ли да разчитам на вас?
— Разбира се.
— Благодаря ви, сър. А това бих искал да дам на Уди още сега. Моят шах. Не мога да го взема с мен. Наистина, бих могъл да го подаря на вас, но не се и съмнявам, че вие веднага ще измислите причина да ми откажете. А Уди няма да го направи.
— Хм! Много добре, сър.
— А това е за вас… Но изобщо не е същото, което ще ви се стори на пръв поглед — и Лазарус му подаде разписката за продажба на автомобила.
Мистър Джонсън я прочете.
— Ако искаш да ми подариш колата си, първо хубавичко си помисли.
— Покупката, сър, се осъществява номинално. Просто исках да оставя автомобила си тъкмо на вас. Брайън ще може да го кара — той още сега шофира неловко. Пък и вие може да се возите с него. Дори мисис Смит може да се научи, а когато лейтенант Смит се върне у дома, нищо чудно и той да открие, че колата е удобство. Но ако ме изпратят да се обучавам някъде наблизо и ми се отвори време да ви посещавам — докато не отпътувам по море, — бих искал да имам възможност да ползвам автомобила.
— Тогава защо ми навираш под носа този акт? То се знае, че автомобилът може да стои в нашия хамбар. То се знае, че Брайън — и двамата Брайъновци — с охота ще го карат, може би и аз ще се пробвам. Но нямам нужда от никакви хартийки.
— Сигурно трябва да ви обясня мотивите си. Да предположим, че аз се озова… да речем, в Ню Джърси — и поискам да продам колата. Тогава аз купувам за едно пени пощенска картичка — и вие ще можете лесно да направите всичко, защото имате ето тази хартийка. — Лазарус помълча и допълни: — Разбира се, ако все пак падна от онази стълба, колата ще остане изцяло на ваше разположение. И ако тя не ви трябва, дайте я на Брайън-младши или на когото искате. Нали знаете, че нямам роднини, мистър Джонсън, затова хич не ми възразявайте.
Старецът тъкмо се канеше да отговори, когато влезе мисис Смит, облечена с най-хубавата си рокля. Тя радостно се усмихна, но Лазарус забеляза, че е плакала. После му протегна ръка.
— Ние се гордеем с вас, мистър Бронсън!
На Лазарус му прималя от всичко: от гласа, аромата на тялото, докосването, гордото достойнство. И самообладанието му се изпари. (Морийн, любима, хубаво е, че заминавам. Ще е по-добре за теб, за мен и за всички ни. Постъпих така, за да се гордееш с мен. Но сега чашата ми преля… Моля те, предложи ми да седна, преди Дядката да забележи, че с панталона ми става нещо нередно.)
— Благодаря ви, мисис Смит. Отбих се за малко да ви благодаря и да се сбогувам. Да ви пожелая лека нощ, защото ни изпращат утре сутринта.
— Недейте така! Моля, седнете! Пийнете едно кафе, децата също ще поискат да се сбогуват с вас.
След един час той все още седеше в гостната на семейство Смит и беше щастлив. Може да се каже, че щастието му беше пълно. Кутията с бонбони беше поднесена на Керъл — отвориха я веднага. Лазарус изпи чаша кафе с гъста сметана и захар и изяде огромно парче домашен шоколадов пай. Предложиха му още едно парче и той прие, като си призна, че не е ял от сутринта — и се принуди да моли Морийн да не се притеснява, защото тя веднага се накани да сготви нещо по-съществено. Постигнато бе компромисно решение — и Керъл отиде в кухнята да прави сандвичи.
— Днес падна голямо тичане — обясни Лазарус. — Дори нямах време да хапна. Накарахте ме да променя плановете си, мистър Джонсън.
— Нима, Тед? Как?
— Май ви бях казвал, че на първи юли смятах да замина по работа в Сан Франциско. Но конгресът обяви войната и аз реших незабавно да пътувам, за да уредя нещата, а после да постъпя във войската. Когато се срещнахме, тъкмо се канех да тръгвам и си бях събрал багажа. Но вие ми дадохте да разбера, че кайзерът няма да ме чака да уредя личните си работи. Затова веднага отидох на повиквателния пункт. — Лазарус грижливо се правеше на балама. — Пътната чанта с багажа ми е в колата ми, но явно няма да ми потрябва.