Лазарус реши, че е настъпил моментът да се намеси в разговора.
— Благодаря ти, Брайън, но не си струва излишно да притесняваш майка си. Автобусът ще ме закара почти до нас. А утре ще трябва да забравя за градския транспорт — ще ми се наложи да се придвижвам пеша.
— Правилно — съгласи се старецът. — Ще марширува. Сено-слама! Горе главата, гледай по-ведро! Тед, бащата на Брайън го е назначил за сержант на гвардията до завръщането си. Брайън отговаря за вътрешната сигурност на дома.
— Значи той няма право да остави поста си, за да закара вкъщи един редник. Нали така?
— Още повече в присъствието на гвардейски офицер, тоест моето, и на дежурния офицер — дъщерята. Между другото, докато малките те целуват за довиждане, ще отида да потърся чифт от армейските ми ризи; предполагам, че ще са ти таман. Ако не се гнусиш от носени дрехи.
— Какво говорите, сър, аз ще ги нося с радост и гордост!
Мисис Смит стана от мястото си.
— И аз имам нещичко за мистър… за редник Бронсън. Нанси, няма ли да донесеш тук Етел? А ти, Керъл, доведи Ричард.
— Но редник Бронсън още не е изял сандвича си!
— Моля да ме извините, мис Керъл — каза Лазарус. — Така се развълнувах, че не мога да ям. Ще ми увиете ли сандвича? Ще го изям веднага като се прибера у нас, за да заспя по-непробудно.
— Нека направим точно това, Керъл — реши мисис Смит. — Брайън, доведи тук Ричард.
Лазарус се сбогува с всички по обратен ред, като започна от най-малките. Той подържа на ръце Етел, тя го дари с бебешката си усмивка, а той я целуна по темето и я подаде на Нанси, която занесе момиченцето горе и бързо се върна. За да целуне Ричард, му се наложи да коленичи на едно коляно. Детето явно не разбираше какво става, но осъзнаваше важността на момента: то силно прегърна Лазарус и го целуна, като олигави бузата му.
После го целуна Уди — за пръв и последен път, — но Лазарус вече не се притесняваше от докосването до самия себе си. Това хлапе не беше той; то беше просто едно малко човече, за което Лазарус бе запазил смътни спомени. Той вече не изпитваше желание да извие врата на хлапака — или поне не много често.
— А тези шахматни фигури наистина ли са от слонова кост? — шепнешком попита Уди.
— От най-истинска. Слонова кост и абаносово дърво, като клавишите на маминото пиано.
— Хм, това е супер! Когато се върнеш, чичо редник Бронсън, ще ти разрешавам да играеш с тях по всяко време.
— И аз ще те бия. Разбрахме ли се?
— Как пък не! Е, довиждане. Внимавай с фалшивите парички.
Малката Мери го целуна със сълзи на очи и избяга от стаята.
Джордж целуна Лазарус по бузата и излезе, казвайки на прощаване:
— Внимавайте, пазете се, чичо Тед.
Брайън-младши рече:
— Аз ще се грижа за автомобила ви… Той ще блести също като сега.
След тези думи Брайън направи кратка пауза и млясна Лазарус по бузата, после също си тръгна, отвеждайки Ричард. Керъл донесе сандвича, грижливо опакован във восъчна хартия и завързан с панделка. Лазарус й благодари и пъхна пакета в джоба на палтото си. Тя постави ръце върху раменете му, приповдигна се на пръсти и му пошушна:
— Там вътре има бележка за вас! — После го целуна по бузата и бързо си тръгна.
Смени я Нанси.
— Бележката е от нас двете — каза тя. — Ние всяка вечер ще се молим за вас и за татко. — Тя погледна към майка си, после прегърна Лазарус и го целуна по устните. — Не казвам „сбогом“. До скоро. — И тя изскочи от стаята по-бързо от сестра си, с вдигната глава, напомняйки с всяко свое движение майка си.
Мисис Смит се надигна от мястото си.
— Татко? — попита тя и замълча.
— Не.
— Тогава се извърни.
— Уф! Добре! — И мистър Джонсън впери поглед в картинките на стената.
Шумолейки с фусти, мисис Смит се доближи до Лазарус и му подаде една малка книжка.
— Това е за вас.
Беше джобното издание на Новия завет; тя държеше книгата отворена в самото начало. Лазарус я взе и прочете леко избелелия надпис:
„На Морийн Джонсън. Велики петък 1882 година. За отличен успех“
По-долу с ясен и четлив почерк пишеше: