— Капитане, аз вече забравих за всичко. (Татенцето ми реши, че по този начин ми прави някаква услуга.) Благодаря ви, сър!
— Няма за какво. Свободен сте.
Da Capo VII
Щабният сержант Тиъдър Бронсън откри, че Канзас Сити се е променил: навред се мяркаха мундири, плакати. От стените втренчено го гледаше чичо Сам: „Ти ми трябваш в армията на Съединените щати“. Сестра от Червения кръст подкрепяше ранен на носилка, сякаш той бе невръстно дете, а надписът гласеше: „ДАЙ“. Зад прозореца на ресторанта се мъдреше табелка: „Спазваме дните на постите: никакъв хляб и месо, никакви сладкиши“. Зад много прозорци се виждаха знаменца, знак, че някой от този дом е постъпил на военна служба. На едно имаше цели пет звезди, на някои от знаменцата звездите бяха златни.
Движението беше станало по-оживено от преди: препълнени автобуси, множество униформени пътници… Сякаш не само Фенстън, но и всички разположени недалеч лагери и укрепления накуп са се преселили в града. Разбира се, не беше така, но влакът, в който Лазарус бе прекарал в дрямка почти цялата нощ, беше толкова претъпкан с военни, че мисълта се беше родила сама по себе си в мозъка му.
Влакът бе толкова мръсен, сякаш с него бяха превозвали добитък, и едва се влачеше. Мине се не мине време, даваше път на разни товарни композиции, а веднъж покрай него профуча военен ешелон. Лазарус пристигна в Канзас Сити по пладне. По време на пътуването успя да се изпоцапа, а бе излязъл от лагера чист и спретнат. Но си носеше старата опърпана пътна чанта и преди посещението си у семейството, което, така да се каже, го бе осиновило, Лазарус реши да се вкара в ред. Когато излезе на площада пред гарата, той размаха петдоларова банкнота, за да хване такси. Една от колите спря, обаче след като чу накъде се е запътил Лазарус, шофьорът каза, че ще вземе още трима пътници, за да ги закара в същата южна посока. Таксито беше форд, същият модел като неговия автомобил, но в много по-окаяно състояние. Стъклената преграда, отделяща пътниците от шофьора и превръщаща колата в лимузина, беше махната, а сгъваемият покрив над задните седалки май бе заклещен и нямаше мърдане. В колата се побраха петима, барабар с багажа на коленете.
— Вие сте пръв, сержанте — рече таксиджията. — Къде да ви карам?
Лазарус заяви, че се нуждае от хотелска стая — някъде на юг, близо до Трийсет и първа.
— Вие сте оптимист, защото сега в града трудно се намира стая, но ще опитаме. Но дали да не закараме отначало тези господа?
Накрая се озоваха на ъгъла на 31-ва улица. „Временно и постоянно, всички стаи и апартаменти имат баня с вана“ — гласеше надписът на една от сградите.
— Прекалено скъпо е — рече шофьорът, — и ако тук не стане, ще потърсим в града. Не, скрийте парите, първо да видим дали ще ви вземат. Ще потегляте с корабите, така ли?
— Да, така казват.
— Тогава ми дължите долар. Не вземам бакшиш от такива като вас, момчето ми е вече там. Ще отида да си поприказвам с администратора.
След десет минути Лазарус за пръв път след 6 април 1917 година блаженстваше във ваната. А после спа три часа. Когато вътрешният будилник го събуди, той се преоблече в чисти дрехи и се нагласи с най-хубавия си мундир (той лично бе преправил панталона, за да му стои по-добре). А после слезе във фоайето и се обади „у дома“.
Керъл взе слушалката.
— Ау! — изпищя тя. — Мамо, това е чичо Тед!
Плътният глас на Морийн Смит каза:
— Къде сте, сержант Тиъдър? Брайън-младши иска да ви докара у дома.
— Благодарете му, моля, от мое име, мисис Смит, но аз съм отседнал в хотела на ъгъла на 31-ва, близо до спирката, и ще дойда у вас, преди той да стигне тук — разбира се, ако ще се радвате да ме видите.
— Как така — ако ще се радваме? Какво си позволява новият ни роднина? Защо отседнахте в хотел, когато трябваше да дойдете право тук? Брайън, тоест съпругът ми… капитанът, ни нареди да ви очакваме, защото ще отседнете у нас. Нима той не ви е казал?
— Госпожо, аз съм се срещал с капитана само веднъж — преди три седмици. И доколкото знам, не му е известно, че съм в отпуска. — Лазарус помълча и допълни: — Не искам да ви притеснявам.
— Глупости, сержант Тиъдър. Да не съм ви чула повече! В началото на войната преустроихме слугинската стая на първия етаж, където аз шиех, а вие играехте шах с Удроу, направихме я стая за гости, за да може капитанът да довежда за уикенда някой от колегите си офицери. Нима ще трябва да кажа на мъжа си, че вие сте се отказали да пренощувате там?