(Морийн, любов моя, не пускай котарака толкова близо до канарчето! Аз просто не ще мога да заспя; ще лежа и ще си те представям горе, заобиколена от децата и Дядката.)
— Много благородно от ваша страна, госпожо капитанша. Ще съм щастлив да живея в шивашкото ви ателие.
— Така е по-добре, сержант. Започвах да си мисля, че мама ще трябва да напляска един непослушник.
Брайън-младши чакаше на паркинга до булевард „Бентън“. Керъл и Мери седяха на задната седалка, Джордж, който изпълняваше задълженията на лакей, взе от Лазарус пътната чанта и пое всички грижи за госта.
— А чичо Тед е толкова хубавичък! — изписка Мери.
— Симпатичен, Мери — поправи я Керъл. — Войниците трябва да са симпатични и бодри, а не хубавички. Нали, чичо Тед?
Лазарус вдигна по-малката от сестрите под мишниците, целуна я по бузата и я сложи на седалката.
— Общо взето имаш право, Керъл, но на мен ми е приятно да съм хубавичък, ако това доставя радост на Мери. Вие тук сте цял отбор. Отзад ли да седна?
— Седнете при момичетата — нареди Брайън-младши. — Но първо погледнете тук. Виждате ли как съм я стегнал? Супер е, нали?
Лазарус огледа колата. Наистина, видът й бе по-добър от преди. Излъскана бе до последния чарк и блестеше, че и бе оборудвана с разни нови джаджи: красива капачка на радиатора, гумени калъфи на седалките, отзад бе закрепена резервна гума с патентована кожена калъфка, а вътре се кипреше закачалка с грижливо закачена на нея престилка. И накрая имаше още едно нововъведение: към стъклото бе прикрепена вазичка с една-единствена роза.
— И двигателят ли е в такова чудесно състояние?
Джордж отвори кожуха на мотора. Лазарус погледна и одобрително кимна.
— И с бели ръкавици да пипаш, пак няма да ги изцапаш.
— Ъхъ. Дядо ме проверява точно така — уведоми го Брайън. — Той казва, че ако не се грижим за автомобила, няма да го ползваме.
— Прекрасно се грижите за колата.
Лазарус пристигна пред къщата като крал, седнал между двете сестри, които бе прегърнал през раменете. Дядката стоеше пред вратата и когато зърна Лазарус веднага заслиза по стъпалата и тръгна насреща му. Лазарус, бе принуден незабавно да коригира образа на дядо си, запечатан в паметта му: с униформа старият войник изглеждаше с цял фут по-висок и беше изправен като шомпол, на гърдите си имаше лента, на ръкавите — нашивки, гетите бяха безукорно намотани, униформената шапка по чудо се крепеше на тила.
Докато Лазарус помагаше на Керъл да слезе от колата, Мери изтича в къщата.
Старецът направи пауза и отдаде чест на Лазарус.
— Добре дошъл във вашия дом, сержант.
Лазарус козирува в отговор.
— Благодаря ви, сержант, много се радвам да ви видя. А вие никога не сте споменавали, че сте били интендант, мистър Джонсън.
— Нали все някой трябва да брои чорапите. Съгласих се да приема…
Краят на фразата бе заглушен от крясъците на Уди:
— Привет, чичо сержант! Сега вече ще играем на шах!
— Задължително — съгласи се Лазарус.
Вниманието му бе привлечено едновременно от мисис Смит, изникнала в отвора на вратата, и от знаменцето на прозореца на гостната. Върху него имаше три звезди… Старецът покани Лазарус в къщата и каза, че до вечерта ще отсъства по служба, така че ще се наложи да обядват рано. Нанси го целуна, без да попита дори с поглед майка си за разрешение. После Лазарус целуна Дики и мъничката Етел, която вече щрапаше сама. Накрая Морийн протегна на Лазарус фината си ръка и докосна с устни бузата му.
— Сержант Тиъдър… колко е хубаво, че отново сте у дома.
Вечерята беше шумна и весела като цирково представление. Начело на трапезата се бе настанил Дядката, който заместваше зетя си. В другия край на масата се разпореждаше дъщеря му. След като Лазарус й кавалерства да седне и зае почетното място от дясната й страна, тя повече не стана и всичко необходимо се правеше от трите й големи дъщери. Етел седеше на високо столче отляво на майка си, като Джордж имаше грижата за нея и Лазарус научи, че задължение на петимата най-големи е да се редуват да я гледат.
За военно време трапезата беше богата. Вместо пшеничен имаше царевичен хляб — горещ и златист; в този ден не се полагаше да се яде пшеничен. Най-строгата дисциплина, въведена от Нанси и Брайън-младши, изискваше всяка хапка да се предъвква с мисълта за гладните белгийци. На Лазарус не му беше до ядене: той се стараеше едновременно да прави комплименти на готвачите (и на тримата) и да отговаря на всички, които се обръщаха към него. Почти неизпълнима задача, защото Брайън и Джордж му разправяха как всички заедно са ходили да събират кестени и прасковени костилки и колко им се е наложило да съберат, за да получат като награда противогаз, Мери пък се хвалеше, че се е научила да плете — почти като Джордж и без да пропуска бримки! А колко много квадратчета отиват за едно одеяло! Дядката се опитваше да говори с Лазарус по работа.