Като че ли само Морийн Смит смяташе, че не е задължително да се разговаря. Тя се усмихваше и изглеждаше щастлива, но на Лазарус му се струваше, че под външната сдържаност се крие тревога, вечната мъка на Пенелопа. (За мене ли, скъпа? Не, разбира се, не. Бих могъл да ти кажа, че татко ще се върне у дома без нито една драскотина — но как да те накарам да повярваш, че говоря истината? Ще ти се наложи да преживееш раздялата като онази същата Пенелопа. Прости ми, любов моя.)
— Извинявай, Керъл… не те чух добре.
— Говорех за това колко е ужасно, че ще ви се наложи да се връщате толкова скоро! И веднага да потеглите за там.
— За военно време отпуската ми е достатъчно дълга, Керъл, но страшно много време отива за отиването и връщането. Аз не съм от тези, на които се полагат привилегии. Но едва ли ще ми се наложи веднага да потегля с корабите.
Насядалите край масата се умълчаха, по-големите момчета се спогледаха. Мълчанието бе нарушено от тактичния Айра Джонсън:
— Сержант, децата знаят какво означава отпуската в средата на седмицата. Но те мълчат, тъй като са наясно с дисциплината. Зет ми реши — и аз смятам, че това е правилно — да не крие от тях подобни тънкости.
— Дядо, а когато татко е в отпуска, на него не му се налага да се връща на другия ден. Не е честно.
— Това е така — обясни опитният Брайън-младши, — понеже татко обикновено идва с капитан Бозел с големия стар „Мармън-6“, затова те губят по-малко време за път. Щабен сержант чичо Тед, аз мога да ви закарам право в лагера. Тогава утре можете да останете у нас до вечерта.
— Благодаря ти, Брайън, но аз не мисля, че така ще е по-добре. Ако се кача на сутрешния експрес, ще пристигна в лагера привечер, дори влакът да закъснее, така че не ми се рискува.
— Съгласен съм със сержант Бронсън — допълни Дядката. — Така ще е по-добре, Тед не бива да закъснява. Но стана време и аз да потеглям. Разрешаваш ли, дъще?
— Разбира се, татко.
— Мога ли да ви закарам, сержант Джонсън? Къде отивате?
— Отивам в оръжейния склад. Не, Тед, мен ще ме закара капитанът. Той ме хвърля и до нас. Двамата с него отиваме рано и се заседяваме до късно. Уф! А защо да не разходиш с колата Морийн? Тя вече цяла седмица не е излизала и според мен дори е пребледняла.
— Мисис Смит? Това е голяма чест за мен.
— Ние всички също ще отидем на разходка!
— Стига, Джордж! — сряза го дядо му. — Искам майка ви да си отпочине за един час от вас и от крясъците ви.
— Сержант Тед ми обеща да играем шах!
— Чух това, Уди. Но не ставаше въпрос за днес. Утре също е ден.
— Освен това той ми обеща да ме закара в лунапарка. И то много отдавна, обаче така и не ме заведе.
— Извинявай, Уди — каза Лазарус, — но войната започна, преди да открият парка. Може би ще трябва да изчакаме да свърши войната.
— Ама ти нали обеща…
— Удроу! — строго каза майка му. — Престани! Не ти, а сержант Тиъдър е получил отпуска.
— Я се стегни — допълни дядо му, — да не изядеш пердаха. Нанси, днес ти си дежурната по домакинството, скъпа…
— Но… — започна девойката и замълча.
— Татко, приятелят на Нанси днес празнува рождения си ден, защото няма търпение да отиде във войската. Мисля, че ти казах. Младежта устройва вечеринка за него.
— А, да… забравих. Прекрасен момък, Тед, ти ще го харесаш. Тогава Нанси е свободна, значи е твой ред, а, Керъл?
— Ние с Керъл ще свършим всичко — намеси се Брайън. — Нали, Керъл? Аз ще измия чиниите, Мери ще ги избърше, Джордж ще ги прибере. Лягане по режим, важните телефони са написани на дъската — всички заповеди са ясни.
— Значи съм свободна, така ли? — попита Нанси. — Щабен сержант Тед, нали ще останете до утре?