Лазарус закара с колата Дядката при неговия капитан, а когато се върна, Морийн вече се беше качила горе и Лазарус се възползва от случая, за да вземе вана. А след петнайсет мирути той вече кавалерстваше на мисис Смит да се настани на предната седалка на колата; леко му се виеше свят от невероятното ухание на тялото й. Нима тя също бе успяла да се изкъпе за тези броени минути? Може би… Във всеки случай се беше преоблякла. Странна военна мода… Докато неговата дама се качваше в колата, Лазарус забеляза не само стройния глезен, но зърна и прасеца — съвсем малка негова част. Гледката му направи такова впечатление, че той дори се изплаши.
Колко ли време ще се задържи тази мода! Докато въртеше манивелата, за да задейства мотора, Лазарус направи опит да се отвлече с тази мисъл. Значи, корсетите бяха изчезнали веднага след войната, полите веднага започнаха да стават все по-къси и по-къси… Бурните двайсети години — векът на джаза. До края на столетието модата се променяше бавно, но постоянно в една и съща насока, все повече откривайки за мъжките погледи онова, което толкова им се искаше да видят. Но доколкото си спомняше, голотата на обществени места — даже на плажа — не беше станала нещо обичайно до края на века. През следващия век бе възтържествувало пуританството — ужасни времена.
Интересно какво би казала Морийн, ако се опита да й разкаже за това?
Готово, можеха да тръгват. Лазарус се настани до Морийн.
— Къде бихте искали да отидем, мисис Смит?
— Ами на юг. На някое спокойно място.
— Добре.
Лазарус погледна към залязващото слънце и включи фаровете. После направи завой и потегли в желаната посока.
— Между другото, Тиъдър, когато сме само двамата, за теб не съм мисис Смит.
— Благодаря… Морийн.
По трийсет и девета, а после към Пасео? Или по булеварда към парка Суоуп? Ще ми позволи ли да я отведа толкова далеч? Ех, де да можеше да летим с Морийн по път, който няма край!
— Харесва ми, когато ме наричаш по име, Тиъдър. Помниш ли как закара децата на пикник малко преди началото на войната?
— При Синята река? Искаш ли идем там, Морийн?
— Да. Ако не помниш маршрута, мога да те упътвам.
— Ще го намерим.
— Не е задължително да отидем на същото място. Някъде, където няма хора, за да не ти се налага непрекъснато да се взираш в пътя.
(О, скъпа ми Морийн! Не бива да отиваме на усамотено място, за да не стане някоя беля. Стига ни прощалната целувка. А после кротко ще те закарам у дома по живо по здраво. Ти принадлежиш на този век, сладка моя! Стига ми само една целувка — и твоята обич и уважение, не искам да си спомняш за мен със съжаление. Много отдавна съм решил всичко. И туй то, миличка.)
— Тук ли да завия?
— Да, Тиъдър, Брайън-младши казва, че благодарение на новия волан колата може да се кара с една ръка.
— Да, така е.
— Ами направи го. А с другата ръка… Достатъчно ли съм откровена или трябва да се изразя по-ясно… — Той плахо я прегърна през раменете. Тя взе ръката му и я придърпа надолу, към гърдите си. — Няма за кога да се стесняваш, скъпи. Не се страхувай да ме докосваш.
Стегната плът, кожа като коприна. От докосването зърното щръкна. Тя потрепери, притисна се към него, стисна ръката му и простена.
— Обичам те, Морийн — дрезгаво каза Лазарус.
Гласът й едва се чуваше от шума на мотора.
— Ние се обикнахме още от онази нощ, когато се запознахме. Просто не можехме да си го признаем.
— Да. Аз не смеех да подхвана разговор за това.
— Но ти никога нямаше да ми кажеш нищо, Тиъдър. Затова ми се наложи да събера кураж и да заговоря първа. — Морийн помълча и допълни: — Ето го оня завой!
— Спомних си. Но тук ще трябва да държа волана и с двете ръце.
— Добре — тя пусна ръката му. — Но само докато не пристигнем. А там ще имам нужда и от двете ти ръце — и от цялото ти внимание.
— Да!
Той внимателно караше по тесния път между дърветата, който ги изведе на равна тревиста поляна. Направи кръг по поляната, отчасти за да завие, но най-вече за да се убеди, че са сами. За негова радост фаровете осветиха само трева и дървета. Добре! (Дали? Скъпа, ти разбираш ли какво правиш?) Лазарус изключи фаровете, спря двигателя и дръпна ръчната спирачка. Морийн падна в прегръдките му и устните им се сляха в дълга целувка. Известно време нямаха нужда от думи: устните и ръцете й го поощряваха за по-нататъшни действия. Накрая тя блажено се усмихна и прошепна: