— Изненадан ли си? Но аз не мога да се сбогувам с моя воин по кюлотки. Оставих ги горе заедно с корсета. По-смело, скъпи, няма от какво да се страхуваш.
— Какво каза?
— Нима винаги трябва аз да решавам какво да се прави и какво да се казва? Бременна съм вече от седем седмици. Наистина.
— О… седалката е тясна — замислено каза той.
— Чувала съм, че младежите понякога свалят задната седалка и я оставят на земята. Или те е страх от бодли? Къде е куражът ти, мили мой? Войнът трябва да е решителен, както казва баща ми, а мъжът ми е съгласен с него… Тук има и килимче.
(Морийн, любов моя, вече не се съмнявам от кого съм наследил решителността и… похотливостта. От теб, скъпа.)
— Ако ме пуснеш, ще направя всичко както трябва. Не се страхувам нито от бодлите, нито от най-чаровната жена в моя живот. Просто не мога да повярвам във всичко, което се случва.
— Ще ти помогна! — Тя изскочи от колата, Лазарус стори същото, Морийн отвори задната врата и се втрещи. А после високо и радостно възкликна: — Удроу, негоднико! Сержант Тиъдър, погледнете кой дреме на задната седалка! — С тези думи тя постепенно започна да оправя дрехите си.
— Сержант Тед обеща да ме заведе в лунапарка!
— Ами ние точно там отивахме, миличък, и почти сме пристигнали. А сега кажи на мама — дали не е по-добре да те заведем у дома да си легнеш? Или вече си достатъчно голям, за да ходиш вечер в лунапарка?
— Да, приятелче — поде Лазарус. — Вкъщи ли отиваме, или в парка? (Значи дядо те е научил и да лъжеш, Морийн? Или това е вродена дарба? Аз не просто те обичам — аз се възхищавам от теб. Пършинг би трябвало да те зачисли в щаба си.) Той бързо закопча копченцата на гърба на роклята й.
— В лунапарка!
— Тогава сядай отзад и моментално отиваме там.
— Искам да се возя отпред.
— Виж какво, приятелче, или се качваш отзад и отиваме в парка, или се връщаме у дома — и си лягаш. И тримата няма да се поберем на предната седалка.
— Ама Брайън го прави!
— Хайде да се прибираме вкъщи, мисис Смит. Щом Уди не вижда кой е зад волана, значи със сигурност много му се спи.
— Не, не е така! Всичко разбрах. Добре, качвам се на задната седалка и отиваме в парка.
— Мисис Смит?
— Какво пък, да потегляме за парка, сержант Тиъдър… Ако Удроу легне и се опита да заспи.
Уди побърза да легне, Лазарус седна зад волана и подкара колата.
— Трябва да се обадя по телефона.
— При завоя има аптека. Точно по пътя към лунапарка.
— Добре. Как мислиш, какво е чул?
— Май се събуди, когато отворих вратата. Но дори да не спеше, пак нищо не е разбрал. Не се притеснявай, Тиъдър. Кураж и отново кураж!
— От теб, Морийн, би излязъл чудесен войник, пък и генерал.
— Предпочитам да обичам войник. И той да ме обича. А сега би могъл отново да държиш волана с една ръка.
— Но нали има стъкло. Той ще забележи.
— Можеш да не ме прегръщаш, Тиъдър. Просто ме докосни. А аз ще седя и ще се преструвам, че нищо не се случва. Колко жалко, че нищо не успяхме да направим. — Тя леко се усмихна. — Глупаци сме, нали?
— Може би. Но на мен не ми е до смях. — Лазарус стисна бедрото й. — И аз страшно съжалявам.
— Щом е така, усмихвай се, Тиъдър! — Тя повдигна полата си и притисна ръката му към оголеното си бедро. — Когато имаш толкова деца като мен не ти остава друго, освен да се смееш с глас или да полудееш. — Тя прикри дланта му с полата си.
Лазарус погали топлата гладка кожа. Тя разтвори крака.
— Наистина е смешно — съгласи се той. — Едно шестгодишно хлапе да лиши от удоволствието двама възрастни.
— Още само на пет е, Тиъдър, ще навърши шест през ноември. — Тя стисна с нозе дланта му и се отпусна. — Толкова добре помня всичко. Той се роди най-едър — тежеше осем фунта. С него винаги грижите са били повече отколкото с всички останали, взети заедно. И винаги ми е бил любимец, този малък негодник. А аз гледах да не го показвам. Не ме е страх, че ще кажеш това на някого — нали винаги си гледал да поддържаш реномето ми.
— Да, така е.
— Знаех това, иначе нямаше да уредя пътуването ни. Реномето си е реноме, а сега ти знаеш каква съм в действителност. Грижа се за добрата си репутация само в името на децата и на мъжа си.
— Ти каза „уредих“.