— Нали ти казах, че съм сантиментална. Да, това е същият чифт. Сложих тези стари износени жартиери, след като смених ластика, специално за теб.
— Значи ще подариш втория на мен?
— Обожаеми Тиъдър, аз исках да ти предложа целия чифт, а на Тамара да изпратя нов. Но добре, скъпи, нека единият бъде за теб, а другият — за Тамара. Когато си пристигнем, ще се кача горе и ще ги увия. Само недей да ги разопаковаш, преди да се върнеш в лагера. Аха, над външната врата е запалена лампата, значи е време да се приведа в ред и да си придам вид на непристъпната мисис Брайън Смит. Но какъв вулкан бушува в душата ми! Благодаря ви, щабен сержант Бронсън. Вие подарихте на мен и на сина ми една прекрасна вечер.
— Благодаря ти и аз, сладко котенце със зелени жартиери и без кюлотки. Вземи мечето Теди и куклата Кюпи, а аз ще нося нашия душманин.
Айра Джонсън и Нанси още не се бяха прибрали. Брайън-младши взе братчето си от Лазарус и го понесе нагоре. С него тръгна Керъл, като преди това изтръгна от Тед обещание да не си ляга, докато тя не се върне. Джордж ги заразпитва къде са били и какво са правили, но Лазарус се отърва от него с някаква нищо не значеща фраза и се заключи в банята. Доста беше разрошен… Слава богу, че почтените жени сега не използват червило. Униформата се е поизмачкала, но нищо. След пет минути, в които успя да се вкара в ред и да хвърли последен критичен поглед в огледалото, Лазарус се върна в гостната и представи на Джордж и на Брайън най-подробен отчет за прекараната вечер.
Тъкмо бе започнал разказа си, когато долу слезе Керъл и се присъедини към слушателите. Последна към групата им се присъедини мисис Смит — както винаги с кралско достойнство — и подаде на Лазарус малко пакетче от мъхеста хартия.
— Ето ви подаръка, сержант Тиъдър. Само ще ви помоля да не отваряте пакетчето, преди да пристигнете в лагера.
— Тогава ще е по-добре веднага да го прибера в багажа.
— Както искате, сър. А вие, скъпи мои, е време да си лягате.
— Да, мамо — съгласи се Керъл. — Но чичо Тед ни разправяше как си уцелила с един удар всички бутилки от мляко.
— Той каза, че ти би могла да играеш за Сините, мамо! — допълни Джордж.
— Е, добре, давам ви още петнайсет минути.
— Нека времето, докато отсъствам, не се брои, мисис Смит — помоли Лазарус.
— Разглезен сте досущ като децата ми, сержант. Хубаво.
Лазарус остави пакетчето в пътната си чанта, заключи я по стар навик и се върна. Дойде си Нанси с приятеля си и го представи на Лазарус, който с интерес се вгледа в Джонатан Уедърал. Приятен младеж, вярно, леко простее… На Тамара и на Айра ще им бъде интересно. Запомни го както трябва, защото ще ти се наложи да го опишеш и да възпроизведеш думите му.
Мисис Смит покани бъдещия си зет в гостната, докато Нанси беше отпратена някъде. Лазарус продължи да описва приключенията им в парка, междувременно Джонатан учтиво скучаеше.
Мисис Смит донесе пълен поднос и каза:
— Петнадесетте минути изтекоха, драги мои. Джонатан, Нанси те моли да й помогнеш. Я отиди да видиш какво има. Тя е в кухнята.
Брайън-младши помоли за разрешение да паркира колата в хамбара.
— Чичо Тед, никога не съм оставял нощем автомобила ви на улицата. Нито веднъж. Но ще го изкарам навън веднага щом стана.
Лазарус му благодари и целуна за лека нощ Керъл — момичето явно очакваше този жест. Джордж се колебаеше, размишлявайки дали не е вече голям за подобни неща и Лазарус го отърва от двоуменето със силно ръкостискане.
В този момент се прибра мистър Джонсън и нощното гости започна. След пет минути мисис Смит, баща й и Лазарус вече седяха в гостната, пиеха кафе и хапваха сладкиш и Лазарус изведнъж си спомни за онази вечер, когато за пръв път го бяха поканили в къщата. Всичко беше същото като тогава, само мъжете бяха с униформи. Същата маса, покривка и прибори, всеки седеше на същото място като преди, мисис Смит сипваше кафето със същата невъзмутима сериозност, дори се гощаваха със същото. Лазарус се опита да открие разликите, но установи само три: на креслото на мисис Смит сега нямаше слонче, на масичката до вратата бяха оставени наградите, спечелени в парка, а върху пианото лежеше лист с текста на песента, която започваше с думите: „Ало, централа, свържете ме с онази страна, където още не е стъпвал човекът…“
— Днес се забави, татко.
— Новобранците бяха седем, а униформите — ту тесни, ту прекалено широки. Тед, ние получаваме само онова, което не е необходимо на армията. Разбира се, така и трябва да бъде. Във всеки случай сега ротите на нашите автоматчици са въоръжени с нови автомати, имаме и достатъчно винтовки Спрингфийлд за караула, така че с всеки изминал ден все по-малко мязаме на бандити. Не се оплаквам. А какви са тези неща на масата, дъще? Не им е там мястото.