— Ще имам грижата малките да не вдигат шум, дядо — побърза да каже Нанси. — Нека чичо Тед се наспи.
Лазарус стана.
— Благодаря, Нанси. Във влака почти не мигнах, така че ще вървя да си лягам. Можеш да не се грижиш да ми пазите тишина. Все едно ще стана рано. По навик.
Мисис Смит също се надигна от мястото си.
— Време е всички да си лягаме.
На прощаване мистър Джонсън стисна ръка на гостенина. Мисис Смит символично го млясна по бузата, както в онази вечер, когато той бе престъпил за първи път прага на този дом, благодари му за приятно прекараната вечер и го посъветва все пак да не става рано. Възрастните поеха нагоре по стълбата. Нанси изостана от тях и също целуна Лазарус за довиждане.
Лазарус отиде в стаята си. Там отключи пътната си чанта, извади пакетчето и отиде в банята, където внимателно се залости.
Това беше малка плоска кутийка, в която бяха сложени жартиерите.
Ах, тези жартиери! Стари, както беше обещано, избелели и… О, да! Това неповторимо ухание на тялото й. Колко дълго ще трае този мирис? Дали ще може вкъщи да го усили, фиксира и изследва? Може би. С помощта на компютър един опитен специалист ще успее да изолира миризмата на сатен и каучук и да засили аромата на нейната кожа. Ала за тази квалифицирана услуга ще се наложи да се отскочи до Секундус — но резултатът ще си струва усилията! А сега неприличните надписи… Единият гласеше: „Отворено през цялата нощ, желаещият да се обади“. А на другия се четеше фразата: „Добре дошли. Заповядайте и разпалете огъня.“ Миличка, нима това е неприлично? Под жартиерите имаше плик, в който бе поставена обикновена снимка, на гърба й пишеше: „Нямам по-хубава, любими. М.“
Това беше любителска снимка, твърде качествена за това „тук и сега“. На фона на гъст храсталак, осветена от ярко слънце, бе застанала Морийн в изящна поза и се усмихваше право в камерата. Тя беше облечена… като на френската картичка. Лазарус усети прилив на страст. Щедра, доверчива моя, това сигурно не е единственият екземпляр. И Брайън има същата. Тази снимка си пазила в спалнята си. Без корсет гърдите ти изглеждат по-малки и изобщо не са увиснали. Очарователни са. Не се съмнявам, че тъкмо затова толкова радостно се смееш. Благодаря ти, скъпа!
Към снимката беше приложена малка плоска опаковка от същата мъхеста хартия. Лазарус внимателно я отвори: там лежеше кичур червени къдрици, завързан с тясна зелена панделка.
Лазарус я погледна. Морийн, възлюблена моя, това е най-скъпоценният ти дар — но се надявам да си внимавала как отрязваш кичура и Брайън нищо да не забележи.
Той отново разгледа подаръците, върна всичко обратно по местата и скри кутийката на самото дъно на чантата, затвори я, пусна водата, съблече се и се настани във ваната.
Но не можа да се отпусне в топлата вода. После дълго лежа в леглото, спомняйки си изминалите часове.
Струваше му се, че разбра каква е Морийн: харесваше й да бъде такава, каквато е. Тя обича себе си, мислеше си Лазарус, а това е необходимо, иначе е невъзможно да обичаш другите. Тя не изпитваше чувство на вина, защото никога не бе направила нещо, заради което да се почувства виновна. Тя не лъжеше себе си и сама си беше съдник, без да се съобразява с чуждото мнение. Да, тя не лъжеше себе си — но без да се поколебае, мамеше другите, ако смяташе, че така ще е по-добре. Тя не желаеше да се подчинява на правилата, които не бяха измислени от нея.
Лазарус я разбираше. И той постъпваше по същия начин. Сега бе наясно от кого е наследил този си навик. Въпреки напрежението в слабините, той се чувстваше щастлив. Или благодарение на това, поправи се той: въпреки всичко усещането беше приятно.
Внезапно дръжката на вратата се завъртя. Лазарус моментално скочи от леглото и замря. Вратата се отвори — и Морийн, топла, благоухаеща, се озова в прегръдките му. После се отдръпна за миг, хвърли дрехите си на пода и отново се вкопчи в него, жадно търсейки устните му.
— Как се осмели? — дрезгаво попита Лазарус.
Тя тихо отвърна:
— Разбрах, че не мога иначе. Тук рискувам много по-малко. Когато имаме гости, децата никога не слизат долу. Може би баща ми подозира нещо, но никога няма да провери. Не се притеснявай, скъпи. Вземи ме. Още сега!
И той точно това направи.
Тя блажено въздъхна и обгръщайки го с ръце и крака, прошепна в ухото му:
— Така ми напомняш за мъжа ми, Тиъдър, че с нетърпение чакам да свърши войната и да му разкажа за теб.