— Един е налице. Само не говорете всички заедно.
— А тия? — високо попита Кадлоладър, сочейки с пръст другия взвод. — Даскала си завъди любимци, така ли? Те вече цяла седмица нищо не правят.
От името на втори взвод се обади ефрейтор О’Брайън:
— Оплачи се на Исус, отиде нагоре по хълма! Кой е на ръка?
Динковски преглътна.
— Вземете ме и мен, ефрейтор.
Тали сви рамене.
— О’кей.
(Дяволите да те вземат, Динки! Защо не изчака? По дяволите тъпото офицерче, което ми нареди да избера доброволци. По-добре да ги бях назначил.)
— Искам някой друг да се обади. Това не е 808.
(Проклетият му лейтенант, пилешки мозък, сополанко! Кадлоладър е прав, сега не е наш ред. Защо не се обърна към взводния и към командира на ротата? Те знаят как да разпределят черната работа.) Ръсел и Ят се предложиха едновременно. Лазарус изчака, а после каза:
— Кадлоладър! Само ти си замълча.
— На вас ви трябваха трима доброволци, ефрейтор. Или сте решили да поведете със себе си целия взвод?
(На мен ми трябваш ти, гнусен мандрил. Защото си най-добрият войник в отделението.)
— Искам ти да дойдеш. Искаш ли да си доброволец?
— Аз не съм доброволец, ефрейтор, мен ме мобилизираха.
— Много добре.
(Дяволите да ги вземат всички офицери, които се месят там, където не трябва.)
— Ят, ти ходи миналата нощ, връщай се на леглото. Ръсел, ти също трябва да се наспиш, защото скоро може да потрябваш. Шулц, аз вземам Динковски, а ти Тали. Замести ме и действай бързо, а аз трябва още веднъж да се видя с лейтенанта.
Лазарус без особен труд се прехвърли зад собствената си бодлива тел, наложи му се само да разшири разкъсванията, причинени от германските снаряди. Цялата работа я вършеше сам, като заповяда на Динковски само да го следва. Равномерно се обаждаше артилерията: и своите, и германските гаубици. Лазарус не им обръщаше внимание — впрочем нищо друго не му оставаше. Налагаше му се да забравя и за насечената кашлица на картечниците, която долиташе някъде от фланга. От снайперите можеше да не се притеснява — стига да не се показва. Страхуваше се само да не налетят на германски патрул, пък и сигналните ракети бяха прекалено много. Поради тази причина беше наредил на Динковски да лежи притиснат към земята, защото нямаше желание неговият човек да коленичи и да зяпа с отворена уста фойерверките. След като излязоха от обсега на своето ограждение, двамата с Динковски запълзяха напред и когато се натъкнаха на яма от снаряд, побързаха да се разположат в нея.
— Изчакай ме тук — пошушна Лазарус на редника.
— Но аз не искам да бездействам, ефрейтор.
— Не крещи, че ще събудиш децата. Шепни на ухо. Ако не се върна след час, връщай се сам.
— Но аз няма да намеря пътя!
— Ето ти Голямата мечка, ето ти Полярната звезда. Пълзи към югозапад, докато не стигнеш до прохода — имаш ножици за рязане на тел. Запомни едно: щом лумне ракетата — замръзваш! Можеш да се движиш само когато угасне, докато германците са заслепени. И гледай да не подскачаш — приличаш ми на два скелета върху ламаринен покрив. Че ще вземат да те гръмнат своите — в последната минута. Паролата помниш ли я?
— Ъ…
— По дяволите! „Чарли Чаплин“. Гледай още веднъж да я забравиш — и нашите момчета ще ти теглят куршума. Някои от тях умират да натискат спусъка. Я повтори!
— Смятам да режа телта заедно с вас, ефрейтор.
Лазарус въздъхна. Този непохватен клоун е решил да става войник. Ако не го взема със себе си, той ще падне духом. Но ако го направя, ще загинем и двамата.
Кадлоладър, възхитен съм от здравомислието ти и те мразя: колко жалко, че не си тук.
— Е, добре. А сега — млък. Ако видиш нещо, потупай ме по крака и посочи с ръка, но да си плътно до мен. Помни какво ти казах за ракетите. Ако видиш шваба — не дишай. Ако се накиснем — веднага се предавай.
— Да се предавам?
— Ако искаш да станеш дядо. Сам не можеш да се справиш с германски патрул. А ако вдигнеш шум — те просто ще те разпердушинят с картечниците си. Така че стой до мен и не ставай от земята.