Обаче не бил напълно доволен, защото все още се налагало да става рано и често трябвало да дава нощни дежурства, а и понякога да търка палубата и да изпълнява други задължения, несъвместими с чувствителния му темперамент.
Тогава чул за училището за кандидат-офицери — юнкери, както бяха известни по онова време. Не че на Дейвид му пукало как точно се наричат; работата била там, че флотът възнамерявал да му плаща, за да седи и да чете книги — именно така си представял той рая — необезпокояван от палуби за търкане и от младши офицери. О, кралю, отегчавам ли те? Не?
Много добре… Дейвид бил зле подготвен за това училище — за да влезе в него не му достигали четири-пет години обучение по математика, естествени науки, история, езици, литература и така нататък.
Да се престори, че не е пропуснал тези четири години, се оказало по-трудно, отколкото прибавянето на две години към възрастта. Обаче флотът се стремял към превръщането на матросите в офицери, така че организирал специални курсове, за да помогне на кандидатите с незавършено академично образование.
Дейвид изтълкувал, че формулировката важи и за неговия случай; той казал на командващия си младши офицер, че малко не му достигнало, за да завърши средното си образование. Което си е било отчасти вярно; за да го завърши, не му достигнало половин графство — толкова било разстоянието до най-близкото средно училище.
Не знам как Дейвид е накарал началството си да го препоръча; той никога не е обсъждал този въпрос. Достатъчно е да се каже, че когато корабът му на пълна пара отплавал към Средиземно море, самият Дейвид останал в Хемптън Роуд, шест седмици преди специалните курсове да започнат. През времето до началото им го включили свръхщатно в бройката. Офицерът по личния състав (всъщност той бил чиновник) дал на Дейвид легло и място в офицерския стол и наредил да не му се мярка пред очите през работно време, а да стои в празните класни стаи, където ще се срещне с колегите си след шест седмици. Нашият човек така и постъпил; оказало се, че в класните стаи има множество книги, използвани за преподаване на предмети, някои от които кандидатите вероятно са пропуснали; Дейвид ги бил пропуснал всичките, така че седял далеч от погледа на началниците и четял.
Това му било напълно достатъчно.
Когато занятията започнали, Дейвид дори помагал на преподавателя по евклидова геометрия — необходим предмет и може би най-трудният. Три месеца по-късно положил клетва като флотски кадет в Уест Пойнт, на прекрасните брегове на Хъдсън.
Дейвид не осъзнавал, че е скочил от тигана направо в огъня; садизмът на младшите офицери е нищо в сравнение с ужасяващите издевателства, на които били подлагани кадетите плебеи от учещите се в по-горните класове, особено от най-старшите, които минавали за представителите на Луцифер в този организиран ад.
Дейвид загубил три месеца, за да се увери в това и да съобрази какво да направи, докато по-горните класове били по море и практикували бойни маневри. Решил, че ако издържи останалите девет месеца, всичките кралства на Земята ще са негови. Казал си: щом кравите и графините могат да издържат тези девет месеца, ще успея и аз.
Той разделил опасностите на групи: тези, които трябва да бъдат понасяни, онези, които могат да бъдат избегнати, и такива, които трябва да бъдат търсени активно. По времето, когато боговете-повелители се завърнали, готови да продължат с потъпкването на плебеите, той бил изработил политика за всеки типичен случай и бил подготвил съответна доктрина, изменения в която внасял само за да отрази някои тактически промени, необходими, за да не му се налага да прибягва до необмислени импровизации.
Айра, „о, кралю“, исках да кажа, да оцелееш в толкова трудна ситуация е по-важно, отколкото изглежда. Например дядката — имам предвид дядката на Дейвид, естествено — го учел никога да не сяда с гръб към вратата. „Синко — казвал му той, — може да оцелееш деветстотин деветдесет и девет пъти, в които нито един враг да не влезе през вратата. Но на хилядния път това ще стане.“ Ако моят собствен Дядка винаги бе следвал това правило, сигурно още щеше да е жив и да продължава да изскача от прозорците на спалните. Той прекрасно го знаеше, но не го спази само веднъж — прекалено му се играеше покер и седна на единственото свободно кресло, с гръб към вратата. И това го погуби.