“Тургенев признаваше Пушкин, като му отказваше званието национален поет”, пише Достоевски. И добавя, по повод почитателите на своя противник: “Моите пък са истински ентусиасти, не са клакьори.”
Вечерта се успокоява, след като е произнесъл няколко слова, в които изразява своето становище за мястото на Пушкин и които са били изпратени с бурни овации. Но разчита, че на следващия ден ще вземе своя реванш.
Второто заседание е насрочено за 8 юни.
Аксаков трябваше да произнесе своето слово пръв, но заради внезапна промяна в програмата дават думата първо на Достоевски.
Салонът е претъпкан. Горещо е. Голяма част от слушателите, след увлечението си в навечерието, признават, че Тургенев е бил малко сдържан към поета. Какво ще каже Достоевски? Ще съумее ли да обясни какво точно е значението на Пушкин?
Минутите текат. Сцената е празна. Но ето че неочаквано се появява Достоевски. Той е тук, на големия подиум, изправен пред публиката, която го акламира. Лицето му е сиво, изпито, набръчкано. Покланя се и овациите стават още по-бурни. Дребната му фигура сякаш се крепи само благодарение на дрехите. Той държи листчетата със своята лекция в едрите си ръце с възлести пръсти. Чака. Овациите продължават, той прави несръчен знак, за да прикани присъстващите към тишина, после поздравява и поглажда с пръст рижавата си брада.
“Какво са успехите ми в Санкт Петербург? Нищо! Нула в сравнение с тукашните”, пише той на жена си.
Накрая публиката се успокоява. И Достоевски започва словото си със задъхан глас, който постепенно се засилва и завладява цялата зала. Откъде взема сила болният, уморен и състарен мъж, за да говори толкова високо от трибуната? Коя странна енергия оживява тялото, запалва погледа, вдъхновява словото? Той не отбягва като Тургенев главния въпрос за Пушкин.
Кой е Пушкин? Пушкин е олицетворение на националния дух. Той има изключителна способност да улавя гения на другите народи. Пушкин, това е Русия в най-универсалното, което притежава. Италианците на Шекспир говорят като англичани. Но Пушкин не е ли испанец в Дон Жуан, англичанин в Пир по време на чума, германец във Фрагмент от Фауст, арабин в Имитация на Корана, русин в Борис Годунов? Да, той е всичко това, защото умее да бъде всичко това, той е русин.
За десети път Достоевски повтаря старата тема, която развива в романите си и в Дневник на писателя: “Значението на руския човек е явно еропейско и световно. Да бъдеш истински русин, да бъдеш изцяло русин, това означава единствено (запомнете го добре) да бъдеш брат на всички хора, един всечовек, ако щете!”
Всички стари народи на Запада са скъпи на младия руски народ. Но младият руски народ ще ги спаси, защото той остава последно убежище на Христа заради възхитителната си наивност. “Защо да не е в нас последната дума на Христа?”
Стойността на тази реч не е толкова в аргументите, с които е подкрепена, колкото във вълнението на нейния автор. Тя е написана, за да бъде изговорена, а не четена. И Достоевски я произнася великолепно. Всяка ораторска част завършва с гръм от овации. Ако говори за Татяна на Пушкин, която е във висша степен руска девойка, жените започват да вият от радост. Ако заповядва заедно с Пушкин:
Иди си, горд човек, от нас!
Диваци без закон сме ние,
не мъчим, не мъстим!1
Мъжете навеждат глави, сякаш произнасят клетва. Достоевски е опиянен, че го разбират, че му се възхищават, че го предпочитат тези непознати хора с тревожни лица. Той владее аудиторията. “Всичко е заради Карамазови”, пише Достоевски на жена си.
Стига до заключението:
“Пушкин загина в разцвета на силите си и без съмнение отнесе в гроба голяма тайна. Сега сме длъжни да положим нужните усилия, за да проникнем в тайната без него.”
Той спира. Лицето му е смъртнобледо. По бръчките му се стича пот. Очите му горят от умора. Залата се изпълва с възгласи на възторг и възбуда. Жени, мъже се изправят на крака, ръкопляскат, крещят хлипат. Неприятели се прегръщат и се заричат да бъдат подобри и да забравят старите вражди. Младежи възклицават: “Пророк, пророк!” Слушателите нарушават забраните на охранителите на реда, качват се на трибуната и се струпват около Достоевски. Хора прииждат като вълнЎ и ораторът, притиснат, стъписан, вижда техните ръце, лица, дрехи… Падат на колене пред него. Целуват му ръцете. “Вие сте гений! Вие сте гений!…” Не му позволяват да си тръгне половин час.
Накрая комитетът решава да прекрати заседанието. Но публиката е преградила пътя към кулисите. Студентите се втурват с викове. Един от тях, разтърсен от плач, пада в нозете на Достоевски и загубва съзнание. Тургенев прегръща съперника си просълзен. Аксаков прелива от радост. Юриев съобщава със звънлив глас, че Дружеството на любителите на руската словесност е избрало единодушно Достоевски за свой почетен член. Достоевски, изнемогващ от вълнение, се усмихва, просълзява се, стиска протегнати към него длани. Краката му треперят, силите му отпадат от сгъстения въздух и топлината. Но нервната му развеселеност го крепи.