След прекъсване от един час заседанието продължава. Аксаков се появява на сцената и заявява, че няма да чете своята реч. “Не мога да говоря след произнесената реч от Фьодор Михайлович, започва той. Всичко, което съм написал е бледен вариант на няколко теми от неговото гениално, тържествено слово.”
Буря от ръкопляскания заглушава гласа му. Той продължава:
“Считам, че словото на Фьодор Михайлович Достоевски е събитие в нашата литература… Истинското значение на Пушкин най-сетне е доказано и няма място за повече обсъждания…”
Аксаков понечва да напусне трибуната, но публиката протестира и заставя оратора да прочете речта си. През това време дамите пускат подписка, събират пари и отиват до най-близкия цветарски магазин. В края на заседанието множеството извиква Достоевски на сцената. Когато той се появява, група жени се втурват и му поднасят огромен лавров венец с лента, на която пише: “От името на руската жена, за която казахте толкова хубави неща.” Присъстващите, станали на крака, ръкопляскат неудържимо. Мнозина се просълзяват. Размахват се шапки. От очите на Достоевски бликат сълзи.
Така, благодарение на него, вече няма да има славянофили и западници, а само руси. Цял народ, до момента разединен, се побратимява с обич. Словото му, вярата му спасяват народа.
На вечерното заседание Достоевски с последни сили прочита Пророк от Пушкин. Отново е на подиума, слабичък, с хлътнали гърди, прегърбен. Но отново чудото на вдъхновението се вселява в него. Глухият му глас укрепва, извисява се, оживява се, сече. “Дясната му ръка беше опъната надолу, пише един от присъстващите, като за да възпре някакъв жест, който напира, а гласът се надига като вик.” Когато произнася последното четиристишие:
Стани, пророк, и виж, и слушай,
и волята ми разбери:
със думи по вода и суша
човешките сърца гори!1
гръмват овации и разтърсват салона. За непознатите, които го слушат, Достоевски е наистина пророк.
Прибира се изтощен, с натежала глава, с възпалени очи. Ляга, мъчи се да заспи. Но почти физическото усещане за щастие прогонва съня.
Достоевски става, облича се, взема получения през деня лавров венец и поръчва карета, която го откарва до паметника на Пушкин.
Нощта е топла, тиха, синя. Улиците са безлюдни. При паметника Достоевски слиза от каретата и приближава статуята, която се е възправила, висока и черна, на гранитния си постамент. Фьодор Михайлович съзерцава лицето от бронз, очите, сведени към земята. После с мъка вдига венеца и го подпира на пиедестала.
Остава вглъбен за миг пред своя учител. Той измерва наум пътя, който е извървял от деня, когато в детските си години научи за смъртта на поета, до днешния миг, когато стои пред паметника на Пушкин, но вече е стар - петдесет и деветгодишен - уморен, близо до своя край!
Припомня си малките стаички в Мариинската болница, липите в Даровое, дългите коридори на Инженерното училище, бърлогата на Петрашевски, тъмниците и побитите в заледената земя три стълба, наказателната рота… Вятъра. Студа. Нощта. Сибир… Семипалатинск… Бягството към Змиев с каретата на Врангел. Гордия смях на Полина. Рулетката, която се върти, върти. Разплаканото лице на Анна Григориевна. Малък гроб в непознато гробище. Градове, гласове, очи, настолната лампа на бюрото, някакъв свадлив лихвар, трясък на влак, бледото небе на Русия, което приближава, всмуква го, издига го. Прилив на невидими тълпи и глъчка: “Вие сте гений, вие сте повече от гений!” Толкова се е борил. Толкова е страдал. И толкова късно усеща голямата радост да бъде разбран! Ще има ли време да є се наслади на воля?
Достоевски се съвзема. Луната осветява меко покривите на къщите, паважа на улиците. Връща се при каретата, която го чака в края на площада.
VI
КРАЯТ
На 10 юни 1880 година Фьодор Михайлович напуска Москва като победител. Краткият му престой го е изтощил повече, отколкото една година труд, но е самоуверен, отморен, щастлив. Обаче не се заблуждава за истинското значение на събитието. Още със завръщането си в Старая Руса пише на приятелката си, графиня Толстая, негова леля: “Бъдете спокойна, скоро ще чуете подигравките на тълпата. Няма да ми го простят.”