И наистина, като преминават началните възторзи, неприятелите се окопитват. Сякаш ги е яд на оратора, че ги е омагьосал.
Салтиков пише на Островски: “Очевидно е, че ловкият Тургенев и лудият Достоевски съумяха да обърнат тържествата в своя полза.”
Появяват се критични статии срещу Фьодор Михайлович: “Речта на Достоевски въздейства повече на нервите, отколкото на интелекта”, пише дописникът на Дело. И още: “Героят и финалистът на този абсурд е господин Достоевски. Не за първи път той се заблуждава, въобразявайки си, че е публицист. За да бъде публицист, му трябва образование, интелектуално развитие, политически познания и накрая - най-елементарно понятие за обществен такт.”
“Какъв абсурд е тази тирада!”, четем в Европейски вестник. И още: “Желателно е в бъдещите си публикации господин Достоевски да не забравя елементарните исторически факти и предписанията на здравия разум.”
Достоевски е толкова разстроен от този внезапен обрат на общественото мнение, че получава епилептични кризи една след друга и остава обездвижен две седмици. На 26 август той пише на О. Ф. Милер: “Що се отнася до моята реч в Москва, вие виждате как ме подреди почти целият печат: ще рече човек, че съм извършил кражба, мошеничество или съм внесъл фалшиви пари в банка…”
Той решава да отговори на своя най-голям хулител, професор Градовски, чиято статия Сън и действителност е поместена в Голос. Отговорът на Достоевски и речта му за Пушкин се появяват само в единствения за 1880 година брой на Дневник на писателя.
Но този единствен брой получава безпрецедентно разпространение. За няколко дни са продадени шест хиляди броя. Подготвя се второ издание. То ще бъде изчерпано през есента.
Видимото увлечение на читателите към творчеството му малко го успокоява. Заема се да подготви издаването на Братя Карамазови, чиято четвърта част още не е написал.
“Ог 15 юни до 1 октомври написах двайсет печатни коли от моя роман и издадох Дневник на писателя в три коли”, пише Достоевски.
През ноември изпраща епилога на Братя Карамазови в редакцията на Русский вестник с бележка: “Романът е завършен. Работих върху него три години, публикувах го в продължение на две. За мен това е тържествен миг.”
Достоевски се завръща в Санкт Петербург в началото на зимата. Среща се с приятелите си и участва в няколко четения.
“Литературният фонд организира днес утро в зала, където мъчно се чете и не се чува отвсякъде, пише Щакенсшнайдер. А Достоевски, макар и болен, с прегракнал глас, с емфизем се чуваше по-добре от другите участници. Какво чудо! Изглежда, че не му е останала душа, слаб, с хлътнали гърди, шепнещ глас, а щом започне да говори сякаш наедрява и добива сила. Откъде му идва тази сила, тази мощ?…”
Любовта на публиката сякаш наистина е най-добрият лек за Достоевски. Той се отказва от балнеолечение в Емс, за да работи. Много проекти занимават мислите му. Възнамерява да поднови издаването на Дневник на писателя в продължение на две години, а след това да започне да пише втора част на Братя Карамазови.
“Позволете ми да се сбогувам с вас, пише той до редакционния секретар на Русский вестник. Вие добре знаете, че имам намерение да живея и да пиша още двайсет години.”
През януари 1881 година подготвя първия брой за годината на Дневник на писателя. Чувства се добре. Общува с неколцина приятели. Дори се съгласява да изпълнява ролята на отшелника в пиесата Смъртта на Иван Грозни от А. К. Толстой в предвидената за февруари артистична среща. Съгласява се също да прочете един текст по случай годишнината от смъртта на Пушкин на 29 януари. Обаче четири дни преди това го обезпокоява на пръв поглед незначителен инцидент.
През нощта срещу 26 януари, както работи в кабинета си, изпуска писалката на паркета и тя се изтърколва под етажерката. Достоевски става и се опитва да я отмести. Но при първия напън усеща, че нещо топло изпълва устата му. Изтрива устните: кръв. Кръвоизливът е толкова незначителен, че той не му придава особено значение, дори не иска да събуди жена си.
На другия ден се чувства развеселен и очаква за вечеря сестра си Вера, която отскоро е в Санкт Петербург. Ще си разказват спомени от детството в Москва и Даровое. Наистина вечерята започва весело, Достоевски разказва за детските игри в Мариинската болница, за трескавите приготовления преди заминаването във ваканция, за литературните спорове с Михаил. Той е радостен. Смее се на собствените си шеги.
Но “леля Вера” изглежда смутена. Сестрите є са я изпратили да обсъди с брат си въпрос за наследството, чието ликвидиране разединява фамилията, наследството на Куманини. Вера бърза само за едно: да подхване темата. Тя прекъсва Достоевски, за да вземе думата. Погълната е от своята грижа, разгорещява се, иска си дължимото, обвинява брат си, че е “жесток” към сестрите си и накрая избухва в плач.