Братът губи търпение, напуска столовата и се уединява в кабинета си, а Анна Григориевна изпраща Вера до вратата.
Достоевски сяда на работната маса и подпира брадичка на дланите си. Той още чува шушненето на двете жени във вестибюла. Изпълва го огромно отвращение, безкрайна умора: провалената вечер, сълзите, упреците по въпрос за големи стотинки!…
Изведнъж усеща, че нещо топло се стича по ръцете му. Поглежда. Целите са в кръв. Опипва устата, мустаците, чувства, че са влажни, лепкави. Той вика. Анна Григориевна притичва. Вижда го прав, смъртно бледен, с изцапана брада.
“Доктор, бързо!”
Но още преди да е пристигнал лекарят, кръвоизливът спира. Достоевски измива ръцете си, лицето и повиква децата, за да им покаже рисунки в хумористичен вестник.
Когато докторът идва, заварва Фьодор Михайлович спокоен, усмихнат; молбата му е да бъде прегледан най-внимателно. Но при прегледа Достоевски получава нов кръвоизлив и губи съзнание. Щом се съвзема, прошепва:
“Аня, моля те, прати да повикат свещеник незабавно. Искам да се изповядам, да се причестя.”
След изповедта и причастието, като че ли състоянието на болния се подобрява. Той благославя жена си и децата; после спокойно си ляга на дивана в кабинета и заспива. Анна Григориевна и доктор фон Бретцел бдят край него.
Междувременно те са изпратили да повикат професор Кошлаков и доктор Пфайфер. Фьодор Михайлович е загубил малко кръв и това ги успокоява. “Ще оздравее”, казват те. Следващият ден минава чудесно. Достоевски се събужда добре разположен, иска шпалтите на Дневник на писателя и обсъжда с жена си как да вържат страниците.
Новината за болестта на писателя бързо се разпространява из града. Приятелите му се изреждат да го видят. Трябва да се заглуши звънчето, защото го дразни.
Анна Григориевна моли наемателите от горния етаж да не ходят с обувки из апартамента.
Достоевски хапва малко хайвер и изпива чаша мляко.
“Какво ще стане с децата, когато пораснат”, шепне той.
През нощта срещу 28 януари събужда жена си. В стаята свети само малка нощна лампа.
“- Е, как се чувстваш, скъпи?
- Знаеш ли, Аня, произнася той тихо, вече три часа не спя и не преставам да си мисля; но сега ми е ясно, че днес ще умра.
- Скъпи, защо говориш така? Сега си по-добре, нямаш кръвоизливи, вероятно се е образувала “тапа”, както казва Кошлаков. За Бога, не се изтезавай повече с такива съмнения; ще живееш още, ще видиш!
- Не, зная го, ще да умра днес. Запали свещ, Аня, и ми дай Евангелието.”
Често, когато Достоевски не успяваше да вземе решение, отваряше напосоки старата си Библия от каторгата и прочиташе първите, попаднали пред очите му редове. Този път пак взема дебелата книга с черна кожена подвързия, отваря я и я подава на жена си:
“- Чети.
- Това е Евангелието от Матея, глава III, стих 14, съобщава му Анна Григориевна.
И зачита:
“Аз трябва да бъда кръстен от вас и вие елате при мен. И Христос му отговаря: “Не ме задържайте за този час, защото така ние трябва да изпълняваме всяка правда.”
Фьодор Михайлович се усмихва.
“Разбираш ли, казва той. “Не ме задържайте”. Това означава, че ще умра.”
Анна Григориевна се разридава. А той кротко я утешава. После заспива, държейки ръката є в своята.
Събужда се в единайсет часа сутринта, повдига се на възглавницата и получава малък кръвоизлив.
“Горкичката ми, с какви грижи те оставям… Колко трудно ще ти е да живееш!…”
Повиква децата си, за да им даде последните си заръки:
“Имайте абсолютна вяра в Бога и никога не преставайте да се надявате на неговата прошка. Аз много ви обичам, но моята любов не е нищо в сравнение с божията любов към хората - неговите създания.”
Той ги целува, благославя ги и предава Библията на сина си Федя.
Силите на Достоевски бързо отпадат. Вечерта се попривдига на дивана, пак се задушава и тънка струйка кръв потича от устата му по ризата. Анна Григориевна му дава да смуче парченце лед. Кръвоизливът не спира. Викат лекаря. Достоевски шепне несвързани думи. Жена му ги записва на къс хартия:
“Разорявам ви с болестта си… Зачертай, каквото сметнеш за излишно… Какво говорят за мене… Краят, краят, ще бъда залят…”
Отпуска се в несвяст върху възглавницата. Жена му и децата са паднали на колене около него и тихо плачат. Приятели, роднини чакат в салона последни новини за болния. Съчувствени телеграми пристигат отвсякъде.
В седем часа вечерта пускат посетителите. В стаята е сумрачно. Кандилце осветява дъното на пещерата от мрак и тишина. Достоевски лежи на дивана облечен, с оборена на възглавницата глава. Вижда се лицето му, бяло и сухо като хартиена маска. На брадата се забелязва червеникаво петно.