Гробът на Достоевски е до този на Жуковски. Пред отворената яма писателите Палм, Милер, Гайдебуров, Соловьов произнасят речи:
“Той повярва в безкрайната и божествена сила на човешката душа, която побеждава всяко външно насилие и всяко вътрешно падение, казва Соловьов… Събрани от любовта към него, нека такава любов ни свързва един друг. Защото само така ще се отплатим за големите трудове и големите страдания на духовния вожд на Русия.”
Непознати хвърлят цветя върху ковчега. Ямата не може да побере цялата гора от клончета и цвят.
Един поклонник крадешком отскубва листа лавър и ги пъха в джоба на балтона си. Студено е. Спуска се нощ. В четири часа подир обяд Анна Григориевна, изтощена от умора и глад, напуска гробището. Но между кръстовете още бродят черни силуети - хора с вдигнати яки, премръзнали лица, подобни на чудатите образи, които Достоевски описва в книгите си.
Те също ще си тръгнат скоро. Ще се затворят железните порти. И в дъното на алеята ще светнат прозорците на пазача.
Тогава ще започне истинският живот на Фьодор Михайлович Достоевски, извън времето, извън пространството, но в сърцата на всички, които го обичаха.
POST MORTEM
След смъртта на Достоевски Анна Григориевна отиваше всеки ден на гроба му с децата и когато се връщаше у дома, вкочанясала от студ, заварваше в салона странни посетители, от които не знаеше как да се отърве. Идваше един бъбрив дякон, който проникновено възхваляваше християнските добродетели на Фьодор Михайлович и не си тръгваше, докато не види златна монета в ръката си. Идваше и една побъркана старица, която обещаваше да завещае един милион на децата на прочутия писател, ако Анна Григориевна пожелае да є помогне да се справи с проблемите на своето наследство. Идваше и скромен мъж с благо лице и кръгообразни жестикулации, който настояваше младата вдовица да встъпи във втори брак, защото, казваше той, “вие направихте силно впечатление на един благоприличен млад мъж”. Идваха и издатели, които се опитваха да получат авторските права за издаване на пълните съчинения на Достоевски. Идваше и професор Вагнер от Санктпетербургския университет, известен спиритист, който молеше Анна Григориевна да му позволи да извика духа на съпруга є. Тя изрично му забрани, но същата нощ сънува Фьодор Михайлович. “Господи! Какво стана?, извика тя, когато се събуди. Какво видях аз току-що? Видях него, него…” В този миг дъщеря є, която спеше до нея, се привдигна на леглото и измърмори: “Мамо, ей сегичка видях татко насън; като че ли току-що ставаше от някъде, беше толкова блед…”
Посещенията на разни натрапници, деловите разговори, всекидневните молитви държаха Анна Григориевна в състояние на крайно нервно напрежение. На моменти чувстваше, че полудява. Въобразяваше си, че съпругът є не е починал, че всеки ден я отвеждат на чужд гроб, само за да я поразходят, че Фьодор Михайлович си е в кабинета. Тя чуваше шума на хартията, чуваше го да ходи с широката си тежка крачка от работната маса до етажерката. А хората, които є изказваха съболезнованията си, бяха лекари психиатри, на които е възложено да я затворят за известно време.
На 1 март 1881 година, на връщане от гробища Анна Григориевна завари у дома стар генерал, който познавал Достоевски. Току-що бяха повели разговора и слугинята нахълта в стаята: “Убили са императора!” Беше истина: същия ден терористи бяха убили Александър II. Анна Григориевна изпадна в крайно отчаяние, а старият генерал припадна в креслото.
“Може би мъжът ми би могъл да се възстанови, но нямаше да е за дълго, пише Анна Григориевна. Новината за покушението от 1 март щеше да бъде пагубно за него, защото обожаваше царЯосвободител на крепостните.”
Смъртта на Достоевски засили интереса на читателите към автора на Братя Карамазови. За няколко дни складът на книжарницата се изпразни. Издателите в Санкт Петербург и провинцията поискаха разрешение от Анна Григориевна да препечатат Записки от Мъртвия дом и Дневник на писателя. Но тя отказа и по съвет на настойника на децата, прокурорът на Светия Синод Победоносцев, се зае да издаде сама пълните съчинения на Фьодор Михайлович. Колекцията трябваше да започва с биографията на автора и сборник спомени; редакцията беше възложена на Милер и Страхов. Книгата имаше огромен успех и донесе седемдесет и пет хиляди рубли чиста печалба. Второто издание (в шест тома и евтино) излезе през 1886 година. През 1893 година директорът на вестник Нива купи за седемдесет и пет хиляди рубли правото да издава романите на Достоевски под формата на безплатно приложение към вестника. Броят на абонатите бързо нарасна от седемдесет хиляди на сто и деветдесет хиляди, но в продължение на няколко години беше невъзможно да се мисли за ново представяне на трудовете на Достоевски.