Мъчителните първи години и посредственият успех бяха изострили характера на Михаил Андреевич. Той беше суров към себе си и към околните. Но в строгостта му нямаше великодушие. Той бе свадлив, мнителен, дребнав, играеше си на домашен деспот. Човек на строго разчетеното време, неизменно спазваното старшинство, на домашния ред и на прекомерната набожност. Господар след Бога. Ала това главатарче страдаше от прекомерна чувствителност. Понякога потъваше във внезапни пристъпи на тъга и споделяше с жена си:
“Обхванала ме е смъртна досада. Не знам къде да се дяна. Едни мисли ме налягат и наяве и насън!”
Тя се плашеше, като го виждаше толкова тъжен, а той се наслаждаваше като лакомник на нейната наивна уплаха.
“Сърцето ми се свива от мъка, му пише тя по време на една кратка раздяла, като си представя колко си тъжен. Умолявам те, ангел мой, бог мой, пази се, поне заради моята любов; спомни си, че макар да съм далече от теб, аз те боготворя и те обичам повече от живота си, теб, единствен мой приятел.”
Така горката се опитваше да възвърне у това любимо нейно деспотче малко от непоносимата му самоувереност. А той се предаваше, отпуснат, омилостивен, нацупен. Но щом преминеше кризата, отново се качваше на жалкия си пиедестал.
В действителност, този герой не беше лош в своята същност. Той дори въобще не беше лош. Обичаше жена си заради обожанието, което є вдъхваше. Не налагаше телесни наказания на децата си, макар че те биха ги предпочели пред неговите ужасни сподавени пристъпи на ярост. Възпираше се да пие докато бе жива Мария Фьодоровна, а когато се отдаде напълно на пиянството, имаше поне оправданието, че е отчаян вдовец. Някои биографи се опитаха да обяснят пословичното му скъперничество с малките му доходи и с бавното му издигане. Вярно беше, че заплатата му в парични знаци беше твърде скромна, но зестрата на жена му, доходите от частните пациенти, помощта, която вероятно са му оказвали богати роднини като Куманини, му позволяваха да свързва лесно двата края. Изглежда, че е преувеличено да се говори за бедност, тъй като Михаил Андреевич живееше в държавно жилище и разполагаше със седем души прислуга към болницата и с четири частни коня.
През 1831 година той дори си купи имение на сто и петдесет версти от Москва в Тулска губерния. То се състоеше от петстотин десетини земя и селата Даровое и Черемашни, които наброяваха близо сто души крепостни.
Но новоизлюпеният дворянин непрекъснато се оплакваше на жена си в писмата, които є пишеше, когато тя не бе на село с децата:
“Получих всичко с изключение на две шишенца с ликьор, които по думите на Григорий са се счупили. Питам се, любима моя, дали наистина са се счупили сами, или са били изпити най-напред, а след това строшени…”
И още: “У дома всичко е спокойно, макар че на няколко пъти Василиса събуди подозренията ми; но вече не я изпускам от очи. Пиши ми, любима моя, и ми съобщи колко бутилки и колко шишенца ликьор си имала в шкафа.”
В други писма моли съпругата си да му даде подробна сметка за сребърните прибори, включително повредените:
“Пишеш ми, че трябва да имаме шест супени лъжици, а виждам само пет. Пишеш ми също, че имало една супена лъжица в долапчето, но аз не я открих, да не би да се заблуждаваш?”
Той я задължава да му изпрати бързо точен списък на роклите и бонетата си. Ето как в кореспонденцията между двамата съпрузи дребнавите лихварски уточнения се редуват с лиричните отстъпления на брачната страст.
В Москва Достоевски живееха в една пристройка към Мариинската болница. Болничната сграда гледаше към Божедомка или улица на божиите домове. Фасадата є бе украсена с величествени колони в дорийски стил. А колоните на желязната порта бяха възседнати от лъвове. В съседство с Божедомка имаше само благотворителни и учебни заведения: сиропиталища, приюти за просяци, Александровския и Екатерининския институти за благородни девици, убежища на канцеларската оскъдица, на смирената грозота, на подпомаганата сиромашия. Квартал, запазен за нищетата и тягостта.
Къщата на Достоевски беше малка едноетажна постройка в приблизителен “стил ампир”, заобиколена с градина. Отвъд оградата на тази градина започваше вътрешният парк на Мариинската болница с нейните казармени сгради, липи и частна черква. Цял един загадъчен и жалък свят, в който на децата бе забранено да навлизат.