Когато се събудих, веднага разбрах, че е неделно утро. Слънцето грееше в прозореца, беше ясно и миришеше на престорено благочестие, както винаги в неделите в нашия край.
Обикновено в неделя е тихо и само това е достатъчно, за да не обичаш неделите. Обаче днешната съвсем не изглеждаше тиха. Отвън се носеше ужасен шум. Като че ли някой мяташе камъни в празна консервена кутия.
Изскочих от леглото и вкусът в устата ми беше така отвратителен, както и трябваше да се очаква. Тогава потърках очи, в тях като че ли беше сипан пясък, затътрих се към другата стая и тъкмо прекрачих прага, когато едва не настъпих Уилбър.
Първо здравата се уплаших, а после си спомних кой е той и застинах, като го гледах и не вярвах съвсем на очите си. Помислих си че, не дай боже е мъртъв, но веднага се убедих — жив е. Той лежеше проснат по гръб, отворил плоската си като на сом паст и подобните му на пера мустаци при всяко издишване щръкваха нагоре, а после падаха.
Аз го прекрачих и се запътих към вратата, за да разбера каква е тази тупурдия на двора. Там стоеше Лестър, роботът, точно на това място, където го бяхме оставили вечерта, а на алеята се беше събрала банда хлапетии и го замеряха с камъни. Хлапетата се бяха случили точни като по поръчка. Всяко хвърляне — в Лестър, почти без пропуск.
Викнах им и те се разбягаха. Те ли не знаеха какъв пердах мога да им дръпна!
Едва успях да се върна в къщата и по алеята влетя кола. От нея изскочи Джо Флечър, нашият шериф, и аз веднага разбрах, че настроението му е — не дай боже! Джо спря пред стълбата, сложи ръце на кръста и се зае да ни изпепелява с поглед — отначало Лестър, после мен.
— Сам — попита той с отвратителна насмешка, — какво става тук? Някой от твоите люлякови слонове е оживял и се е явил при теб на пост?
— Джо — казах аз тържествено, като пропуснах край ушите си оскърблението, — разреши ми да ти представя Лестър.
Джо беше съвсем готов да ми закрещи, когато на вратата се появи Уилбър.
— А това е Уилбър — добавих аз. — Уилбър е пришълец, а Лестър, както сам разбираш…
— Уилбър кой? — гракна Джо.
Уилбър излезе на стълбите и обяви:
— Какво скръбно лице! И колко благородно при това!
— Той има предвид теб — поясних аз на шерифа.
— Ако възнамерявате да продължавате в този дух — изръмжа Джо, — ще ви насадя и двамата в пандиза.
— Аз не исках да ви обидя — каза Уилбър. — Ако, без да искам, съм наранил вашите чувства, готов съм да поднеса извинение.
Чувствата на Джо — направо да се гръмнеш!
— Виждам от пръв поглед — продължаваше Уилбър, — че животът не ви е глезил…
— Което е истина, истина е… — съгласи се Джо.
— Мен също — Каза Уилбър и седна на стъпалата. — А сега настанаха дни, когато, както и да се стараеш, не можеш да спестиш и цент.
— Мистър, вие сте прав! — откликна Джо. — И точно това казах аз на своята стопанка тази сутрин, когато започна да ми трие сол на главата, че на дечицата обувките са се протрили…
— Направо е чудо как още ни се удава да изкараме за прехрана.
— Слушайте, вие още нищо не знаете…
И гръм да ме удари — не успях и до три да преброя и Джо седна до пришълеца и започна да му докладва мъките си.
— Лестър — предупреди Уилбър, — не забравяй да запишеш всичко това…
Аз се повлякох обратно към къщи и бързо гаврътнах една чашка, за да успокоя стомаха си, преди да пристъпя към закуската. Общо взето, не ми се ядеше, но знаех, че трябва. Намерих яйца и бекон и се замислих с какво да нахраня Уилбър. Изведнъж си припомних за неговия странен метаболизъм. Който не понася алкохол, а щом на пришълеца не му допада добро уиски, то не вярвам да се нахвърли на бекон с яйца.
Не бях успял още да приключа със закуската, когато през задната врата при мен в кухнята се втурна Хигман Морис. Хиги, нашият кмет, стълбът на църквата, член на училищния съвет, директор на банката и въобще — голяма клечка.
— Сам — заврещя ми той, — достатъчно се натърпя нашият град от теб! Примирявахме се с твоето пиянство и с твоята безполезност, и с отсъствието на патриотизъм, но това вече е много!
Аз изтрих яйцата от брадичката си.
— Кое е много?
Хиги едва не се задуши от негодувание.
— Това публично представление! Този безплатен цирк! Нарушение на обществения ред! И освен това — в неделя!…
— Ето какво било — казах аз, — Вие намеквате за Уилбър и робота му.
— Пред къщата се е събрала тълпа, на мен ми позвъниха вече десет души, а Джо си седи там с твоя… с твоя…