— Можете ли да ми приготвите „Мейдън’с Блъш“37?
— Да — потвърди Тоши. — Джин, кюрасо, гренадин и лимонов сок. — Тя се обърна към Диас. — Сенаторе?
— Нищо — отсече той. — Искам умът ми да бъде бистър.
Лорън видя, че масата беше приготвена за шест човека.
— Кого очакваме още освен мистър Сума? — попита тя Тоши.
— Дясната ръка на мистър Сума, мистър Каматори и двама американци.
— Без съмнение, събратя по съдба — промърмори Диас.
Без да отговори, Тоши пъргаво застана зад бара от лакирано абаносово дърво, облицован със златисти керамични плочки и започна да приготвя напитка за Лорън.
Диас приближи до една от стените и започна да разглежда голяма картина, нарисувана с туш, на която от птичи поглед бяха изобразени няколко селски къщурки, в които се виждаха хора, заети с ежедневната си работа.
— Чудя се, колко ли струва нещо подобно?
— Шест милиона американски долара.
Това беше произнесено тихо от японец на неуверен английски със следа от британски акцент, дължащ се на учител англичанин.
Лорън и Диас се обърнаха и с притеснение погледнаха към Хидеки Сума. Те веднага го познаха от снимките в стотиците списания и вестникарските статии.
Сума влезе бавно в просторната стая, следван от Каматори. Той постоя няколко мига, като ги оглеждаше благоразположено, а по устните му играеше лека загадъчна усмивка.
— „Легендата за принц Генджи“, нарисувана от Тойама през хиляда четиристотин осемдесет и пета година. Имате отличен търговски нюх, сенатор Диас. Картината, на която се любувахте, е най-скъпото произведение на изкуството в тази стая.
Заради страховитата слава на Сума Лорън очакваше да види някой огромен мъж. В никакъв случай и човек, който беше малко по-нисък от самата нея.
Той приближи, поклони им се едва забележимо и се ръкува с тях.
— Хидеки Сума. — Ръцете му бяха меки, но ръкостискането му здраво. — Мисля, че вече се познавате с моя главен помощник Моро Каматори.
— Нашият тъмничар — язвително заяви Диас.
— Доста впечатляваща особа — каза Лорън.
— Ала изключително способен — рязко отвърна Сума с хаплив тон. Той се обърна към Каматори. — Струва ми се, че двама от нашите гости ги няма.
Сума едва бе изрекъл това, когато почувства зад себе си някакво движение. Той погледна през рамо. Два робота стражи грубо избутаха Пит и Джордино през входа на трапезарията. Те все още носеха своите летателни костюми, а около вратовете си бяха завързали ярки вратовръзки, отрязани, както по всичко личеше, от платнените пояси на кимоната, които бяха отказали да облекат.
— Те не показват уважение към теб — изръмжа Каматори. Той понечи да тръгне към тях, но Сума протегна ръка и го спря.
— Дърк! — ахна Лорън. — Ал! — Тя се спусна към тях и буквално влетя в ръцете на Пит, като започна да го целува буйно по лицето. — О, господи, никога не съм се радвала толкова на срещата с някой човек. — После тя прегърна и разцелува Джордино. — Откъде се взехте? Как попаднахте тук?
— Долетяхме от един туристически кораб — бодро отвърна Пит, като прегръщаше Лорън така, както баща прегръща детето си, което е било отвлечено, а после върнато.
— Чухме, че това местенце било с четири звезди и решихме да се отбием, за да поиграем голф и тенис.
Джордино се ухили.
— Вярно ли е, че инструкторките по аеробик имат тела на богини?
— Ах, вие, луди глави! — щастливо избърбори тя.
— И така, мистър Пит, мистър Джордино — каза Хидеки Сума. — Радвам се да се запозная с хората, станали легендарни в цял свят благодарение на подвизите си под вода.
— Едва ли имаме нужните качества, за да бъдем легендарни — скромно заяви Пит.
— Аз съм Хидеки Сума. Добре дошли на остров Сосеки.
— Не мога да кажа, че срещата с вас ме изпълва с трепет, мистър Сума. Трудно е човек да не оцени таланта ви на предприемач, но методите ви на действие представляват нещо средно между тези на Ал Капоне и Фреди от „Елм Стрийт“.
Сума не беше свикнал да бъде оскърбяван. Той спря за миг, втренчил в Пит невярващ поглед, изпълнен с подозрение.
— Хубаво местенце си имате тук — каза Джордино, който се беше насочил към бара и безочливо оглеждаше Тоши.
За пръв път сенатор Диас се усмихна широко, докато разтърсваше ръката на Пит.