Верминаард изглеждаше наистина внушително. Беше висок и едър, облечен в тъмновиолетова броня от люспи на дракон, обточена със злато. Ужасяващата маска прикриваше лицето му. Той се придвижи с необичайна за толкова едър човек грация и се облегна на трона, поглаждайки с кожената си ръкавица черно-златистия боздуган, подпрян от дясната му страна. Изгледа Тоде и двамата пленници с раздразнение знаеше, че ги е довел само за да замаже провала си с посветената. Бе изпаднал в пристъп на опустошителна ярост, когато разбра от драконяните, че сред затворниците от Солас е имало жена, която напълно отговаряла на описанието, но е избягала. Тоде едва не заплати с живота си за тази грешка, но таласъмът се оказа изключителен майстор в областта на хленченето и вайкането. Верминаард си беше обещал изобщо да не приема Фюмастъра, но го измъчваше някакво смътно безпокойство, че нещо във владенията му не е съвсем наред.
„Заради проклетата посветена!“ — помисли си той. Долавяше силата й все по-наблизо, а това го изнервяше и тревожеше. Верминаард огледа внимателно затворниците и установи, че не отговарят на описанието на онези, които бяха атакували Ксак Тсарот.
Но Пайръс реагира по съвършено различен начин. Преобразеният дракон скочи на крака и стисна махагоновата облегалка с такава сила, че пръстите му се отпечатаха върху нея. Той се разтрепери от вълнение и трябваше да положи неимоверни усилия да седне и отново да си придаде спокоен вид. Само очите му, които не изпускаха единия от пленниците, горяха като огньове от Бездната и издаваха онова, което изпитваше.
Първият затворник беше джудже-земеров, по-точно Сестън, който едвам вървеше — Тоде бе оковал ръцете и краката му, защото предпочиташе повече да не рискува. Той залитна и парализиран от ужас, падна на колене пред Господаря на драконите. Другият затворник — онзи, когото наблюдаваше Пайръс — беше човек, облечен в дрипи. Стоеше мълчалив и не откъсваше поглед от пода.
— Защо ме безпокоиш заради тези отрепки, Фюмастър? — изръмжа Верминаард.
Тоде, който се бе превърнал в тресяща се пихтиеста маса, преглътна и веднага поде предварително приготвената реч.
— Този — таласъмът ритна Сестън — е същият, който освободи пленниците от Солас, а този — той посочи мъжа, който вдигна объркан и озадачен поглед — го намерихме да се размотава из Гейтуей, което, както е известно, е абсолютно забранено.
— И защо ми ги водиш? — запита с нарастващо раздразнение Верминаард. — Хвърли ги в мините при останалата паплач!
Тоде се разтрепери.
— Помислих си, че човекът м-м-може да е ш-ш-шпионин…
Господарят на драконите се взря внимателно в мъжа. Беше висок, почти петдесетгодишен и белокос. Гладко избръснатото му мургаво лице носеше белезите на времето. Приличаше на просяк с тези дрипи и навярно е точно такъв, помисли си с отвращение Верминаард. У него определено нямаше нищо необичайно, като се изключат може би очите — блестящи и млади. Ръцете му също бяха младежки. Вероятно елфска кръв…
— Този човек е малоумен — отсече накрая Верминаард. — Погледни го! Не виждаш ли, че зяпа като риба на сухо?
— Т-т-той май е, ами, глухоням, милорд. — Тоде се изпоти. Верминаард сбърчи нос. Дори драконовият шлем не го предпазваше от вонята на потящ се таласъм.
— Значи си заловил едно джудже и един глухоням шпионин — каза той с убийствен сарказъм. — Много добре. Защо не излезеш да ми набереш букет цветя?
— Щом така е угодно на вашата височайша особа — отвърна с тържествен поклон Тоде.
Верминаард се разсмя въпреки яда си. Фюмастърът бе изключително забавно същество. Жалко, че не можеше да го научи да се къпе. Той махна с ръка.
— Разкарай ги! И ти се разкарай!
— Какво да сторя със затворниците, милорд?
— Остави джуджето за вечеря на Янтар, а шпионина отведи в мините. И внимавай — изглежда ми много опасен! — Господарят на драконите отново се разсмя.
Пайръс изскърца със зъби и прокле глупостта на Верминаард.
Тоде отново се поклони.
— Тръгвайте! Я ставай! — Фюмастърът подритна джуджето, което беше припаднало, след като чу, че ще го дадат на дракона.
Верминаард слезе от трона, отиде до бюрото и нави картата на руло.
— Изпрати вестите по змея — нареди на Пайръс. — Утре отлитаме да разрушим Куалинести. Бъди готов, когато те повикам.
След като Господарят на драконите излезе, Пайръс, все още в човешки облик, стана от бюрото и закрачи нервно из стаята. От другата страна на вратата отново се чу драскане.
— Господарят Верминаард се оттегли в покоите си! — извика раздразнен.