— Знам, че съм зле! Но това не означава, че трябва да умра от скука. Доведи ми тази варварка.
Танис погледна въпросително Марита. Тя се изправи от дръпна встрани.
— Това е Елистан — осведоми го тя, сякаш името му беше известно на всеки. И понеже Танис не реагира, добави: — Той е един от Висшите Търсачи на Хейвън. Хората го обичаха и уважаваха, защото единствен се осмели да говори против Господаря на драконите. Но никой не го послуша и не пожела да го чуе.
— Но защо говориш за него в минало време? Та той все още е жив.
— Няма да е задълго. — Марита избърса една сълза. — И преди съм виждала тази болест. Баща ми умря от нея. Сякаш нещо ги изгаря отвътре. Беше подлудял от болка последните няколко дни. Според мен вече му се вижда краят.
— Не съм убеден — усмихна се Танис. — Златна Луна е посветена. Тя може да го излекува.
— Не бих заложила и пукнат грош — отвърна скептично Марита. — Освен това не трябва да му вдъхваме напразни надежди. Нека си отиде в мир.
— Златна Луна — повика я Танис, — този човек има нужда от помощта ти. — Той я отведе при Елистан, без да обръща внимание на Марита. Изопнатото от безсилие и разочарование лице на варварката омекна, когато видя окаяното положение, в което се намираше нещастникът.
Елистан вдигна поглед към нея.
— Девойко — гласът му едва се чуваше, — твърдиш, че носиш послание от древните богове. Ако наистина хората са онези, които са извърнали лице от тях, а не обратното, както винаги сме смятали, защо чакаха толкова дълго да оповестят съществуването си?
Златна Луна коленичи до умиращия и се замисли как по-добре да формулира отговора си. Накрая каза:
— Представи си, че вървиш в гората и носиш в ръка най-ценното нещо, което притежаваш — рядък и прекрасен скъпоценен камък. Изведнъж те напада ужасно чудовище. Ти изпускаш камъка и побягваш. А когато разбираш, че си го изгубил, те е страх да се върнеш и да го потърсиш. Тогава някой ти дава друг скъпоценен камък. Дълбоко в сърцето си знаеш, че той не е толкова ценен, но все още те е страх да се върнеш за него. Това какво означава — че камъкът вече не е в гората или че все още лежи там, където си го изтървал, и те чака да се върнеш за него? Елистан затвори очи и въздъхна тъжно.
Разбира се, че камъкът стои там и чака ние да се върнем. Какви глупаци сме! Защо нямам повече време да опозная боговете ти!
Златна луна пое въздух лицето й стана почти толкова бяло, колкото на умиращия.
— Ще ти бъде дадено време — прошепна тя и пое ръката му в своята.
Погълнатия от сцената Танис се сепна, защото някой докосна рамото му. Той се хвана за меча и се извърна, но зад него стояха Стърм и Карамон.
— Какво има? Стражите ли?
— Още не — отвърна рязко рицарят. — Очакваме ги всеки момент. Но Ебен и Гилтанас ги няма.
Над Пакс Таркас се спусна нощ.
Пайръс стоеше в стаята си и нервничеше, защото бе придобил навика на човешките същества, когато приемаше формата им, да кръстосва напред-назад. Но сега в залата имаше място едва колкото да разпери криле, макар да бе най-просторната в крепостта, при това бе разширена допълнително специално за него.
Той се насили да се успокои, легна на пода и впери поглед във вратата. Затова не забеляза двете глави, които надничаха над парапета на третия етаж.
Някой подраска по вратата. Пайръс вдигна нетърпеливо глава, но я отпусна с ръмжене, когато двама таласъми довлякоха в стаята някакво окаяно същество.
— Земеров! — изръмжа драконът, който с нисшите говореше на общия език. — Верминаард трябва съвсем да се е пообъркал, ако смята, че ще ям тези отвратителни твари. Хвърлете го в онзи ъгъл и изчезвайте! — Таласъмите побързаха да изпълнят нареждането му. Сестън се сви в ъгъла и зарида.
— Млъквай или ще те изпепеля само за да не ми мрънкаш на главата — заповяда раздразнено драконът.
Откъм вратата се чу тихо почукване, което разпозна моментално и червеният огън в очите му се разгоря.
— Влез!
На прага застана висок мъж, увит в дълго наметало и с качулка, която скриваше лицето му.
— Добре — отвърна Пайръс и люспите му застъргаха по пода. — Свали си качулката. Искам да виждам лицата на тези, с които разговарям.
Той я отметна и в същия момент високо горе някой си пое шумно дъх. Пайръс вдигна глава към тъмния балкон. Тъкмо обмисляше дали да не литне, за да види какво става, когато мъжът прекъсна мислите му.
— Разполагам със съвсем малко време, велики. Искам да се върна, преди да са ме заподозрели. Освен това трябва да докладвам на Господаря Верминаард…