Танис едва сега разбра Марита — той наистина заслужаваше съжаление. Позволи си да се отпусне, но след малко, когато драконът, усетил светлината на факлата, се размърда в съня си, осъзна колко глупаво постъпва. Ноктите му бяха също толкова остри, а дъхът — също толкова смъртоносен, колкото на всеки друг червен дракон в Крин.
Кремък отвори очи и червените цепки проблеснаха в светлината на факлата. Спътниците спряха и се хванаха за оръжията.
— Време ли е вече за закуска, Марита? — попита Матафльор с дрезгав и сънен глас (Кремък бе името, което използваха простосмъртните).
— Да, скъпа. Тази сутрин подранихме малко. Задава се буря и искам да изведа децата, преди да е заваляло. Заспивай. Ще гледам да не те събудим, когато излизаме.
— Не ми пречите. — Тя се прозя и отвори по-широко очи. Едното беше покрито с млечнобяла пелена.
— Надявам се да не се наложи да се бием с нея, Танис — прошепна Стърм. — Все едно да се биеш с нечия баба.
— Това е баба, която сее смърт — не го забравяй!
— Малките спаха добре — измърмори Матафльор и отново се унесе. — Гледай да не се измокрят, ако завали. Особено Ерик. Миналата седмица беше настинал. — Тя затвори очи.
Марита се обърна и махна на останалите, сложила пръст на устните си. Стърм и Танис тръгнаха първи. Дрънченето на оръжията им се заглушаваше от многобройните фусти и наметки. Когато полуелфът се намираше на десет метра от главата на дракона, се чу шум.
В първия момент помисли, че си въобразява и че изопнатите му нерви си правят лоша шега със слуха му, но шумът продължаваше да се усилва — сякаш жужаха хиляди скакалци. Всички извърнаха глави към него, но той ги изгледа безпомощно и на лицето му се изписа объркване.
Драконът изхърка, размърда се и вдигна глава, сякаш звукът го бе ударил право в ушите.
Райстлин изтича при Танис.
— Мечът! — изсъска той и отметна пелерината му.
Полуелфът впери поглед в меча и древната ножница. Магьосникът беше прав — острието подскачаше като полудяло. Едва сега, когато усети вибрациите му, се убеди, че мечът наистина е омагьосан.
— Можеш ли да го спреш? — Танис едва надвика шума.
— Не. Сега си спомних. Това е Змееубиецът, славният меч на Кит-Канан. Реагира на присъствието на дракон.
— Много навреме си спомни!
— Или почти навреме — процеди Стърм.
Матафльор вдигна бавно глава и премигна. От ноздрите й се процеди тънка струя дим. Тя фокусира червения си поглед върху Танис и го изгледа с болка и раздразнение.
— Кого си довела, Марита? — Гласът й беше пропит от гняв.
— Чух звук, който не съм чувала от векове, и подушвам отвратителния мирис на стомана! Това не са жени — това са воини!
— Не я наранявайте! — изстена Марита.
— Може и да се наложи! — извика Танис и извади Змееубиеца от ножницата. — Ривъруайнд, Златна Луна, отведете я оттук! — Острието засия с ослепителнобяла светлина, а звукът стана непоносим и яростен. Матафльор се отдръпна — светлината изгаряше здравото й око, а ужасният звук пронизваше мозъка й.
— Бързо, изведете децата! — изкрещя той и внезапно осъзна, че може и да не се стигне до битка — поне засега. Вдигна високо меча и пристъпи предпазливо към дракона. Матафльор се притисна до стената.
Марита хвърли последен поглед към Танис и последва Златна Луна в стаята на децата. Там ги посрещнаха сто детски погледа, ужасени от звуците от другата страна на вратата. Но когато видяха Марита и Златна Луна, се успокоиха, а някои от по-малките дори се разсмяха при вида на бронираните крака на Карамон, който вървеше с вдигнати фусти. Но смехът заглъхна на секундата, когато се показаха останалите с оръжия в ръце.
— Какво става, Марита? — попита едно по-голямо момиче.
— Пак ли има война?
— Надявам се да няма, миличка, но не искам да те лъжа, може и до това да се стигне. Сега искам да си съберете нещата, най-вече топлите дрехи, и да дойдете с нас. По-големите да вземат по-малките, както го правим, когато излизаме на разходка. Стърм очакваше объркване, суматоха и въпроси, но децата послушно изпълниха онова, което им се каза. Бяха съвсем тихи и спокойни и бързо се справиха с всичко. Деца по време на война, напомни си той.
— Сега искам много бързо да минете покрай дракона и да отидете в стаята за игри, откъдето този голям мъж — рицарят посочи Карамон — ще ви изведе на двора. Всеки трябва веднага да потърси майка си и да отиде при нея. Разбрахте ли? — Той огледа по-малките и момиченцето, което стоеше най-отпред, кимна.