И тогава заваля сняг.
Или поне така си помисли кендерът в първия момент. След миг осъзна изумен, че наоколо се рееха хиляди и хиляди пера, сякаш бяха взривили някой курник! Той потъна в дълбоката и мека купчина, а Сестън се стовари отгоре му.
— Бедният Физбан. — Тас изтри сълзите от очите си Последното му заклинание трябва да бе нещо като валежите от пера на Райстлин. Само че сега бяха много повече.
Високо над главата му колелото се завъртя по-бързо и веригата сякаш изскърца радостно, свободна от много време насам.
В двора на крепостта цареше хаос.
— Насам! — изкрещя Танис и изскочи навън. Знаеше, че са обречени, но нямаше никакво намерение да се предава. Групата се събра около него с извадени оръжия и го погледна тревожно. — Тичайте към мините! Скрийте се! Верминаард и червеният дракон не са заминали никъде! Това е капан! Ще пристигнат всеки момент!
Останалите кимнаха с мрачни физиономии. Знаеха, че няма надежда — за да стигнат до безопасното убежище, трябваше да прекосят почти сто метра открито пространство.
Опитаха се да накарат жените и децата да побързат, но без успех. Трябваше да се въведе някакъв ред. Докато се чудеха какво да направят, Танис погледна към мините и изруга.
Мъжете тичаха към двора на крепостта! Какви ги вършеше този Елистан? Планът бе съвсем друг! Само след минути дворът щеше да гъмжи от стотици напълно беззащитни хора! Трябваше да ги накара да тръгнат на юг, към планините.
— Къде е Ебен? — попита той Стърм.
— Последно го видях да тича към мините. Не разбрах защо…
Двамата се спогледаха и изведнъж всичко им стана ясно.
— Разбира се. — Гласът на Танис заглъхна от отчаяние. — Всичко съвпада.
Ебен тичаше към мините с една-единствена мисъл — да изпълни заповедта на Янтар. Някъде в целия този хаос се намираше Мъжът със Зеления Камък и той трябваше да го открие. Знаеше, че Верминаард и Янтар ще се погрижат за останалите жалки отрепки и за миг изпита съжаление — все пак не беше жесток или зъл. Просто много отдавна бе разбрал коя ще е печелившата страна.
Когато семейството му пропиля богатството си, на Ебен не му остана нищо, но беше интелигентен, сръчен с меча и дотолкова лоялен, доколкото му плащаха. Срещна Верминаард по време на пътуването си на север, където бе тръгнал да търси работа. Могъществото му го впечатли и най-вече то допринесе да се присъедини към силите на злото. Но много по-важно бе, че Янтар го ценеше. Драконът смяташе, че е очарователен, интелигентен, пълен с възможности и — след няколко проверки — надежден.
Изпратиха го в Гейтуей точно преди нападението на драконянската армия, откъдето „избяга“ и се присъедини към бегълците. Срещата му с отряда на Гилтанас се оказа щастлива случайност, която значително подобри положението му както пред Янтар, така и пред Верминаард. Когато посветената сама падна в ръцете му, не повярва на късмета си. Предположи, че това е знак за благоволението, което му оказваше Кралицата на Мрака.
Сега й се помоли да продължи да бди над него, защото, за да открие в тази суматоха Мъжа със Зеления Камък, трябваше да стане някакво чудо. Наоколо се лутаха стотици объркани мъже и Ебен видя възможност да стори още една услуга на Верминаард.
— Хора, Танис иска да отидете в двора при семействата си!
— Не, планът не е такъв! — извика Елистан и се опита да ги спре. Но късно. Мъжете вече бяха видели жените и децата си и се втурнаха към тях. Хаосът нарасна още повече, когато от мините излязоха няколкостотин джуджета-земерови и се смесиха с тълпата, издавайки радостни крясъци. Очевидно мислеха, че има някакъв празник.
Ебен огледа тълпата, но не намери Мъжа със Зеления Камък и реши да огледа килиите. Естествено, откри го точно там, зазяпан глупаво в голата стена. Той бързо коленичи до него и опита да си спомни името му. Беше нещо странно, старомодно…
— Берем?
Мъжът вдигна поглед и от много седмици насам на лицето му се изписа интерес. Не бе нито глух, нито ням, както смяташе Тоде, просто беше напълно погълнат, дори обсебен от тайната си мисия. Но като всеки човек му стана приятно, когато чу името си, произнесено от друг човек.