Тълпата раздели спътниците и Лорана се оказа сама. Гилтанас се беше опитал да стои близо до нея, но бързо я изгуби от поглед. Девойката се изплаши както никога досега и долепи гръб към стената на крепостта с меч в ръка. Докато наблюдаваше ужасено битката, пред нея падна някакъв мъж, притиснал стомаха си с ръка и до краката й се образува кървава локва. Лорана се загледа в нея като хипнотизирана, но някакъв звук я извади от вцепенението. Вдигна глава и се озова очи в очи с влечугоподобната физиономия на убиеца.
Драконянинът реши, че е парализирана от ужас, облиза кървавия си меч, прескочи тялото на жертвата и се нахвърли върху Лорана. Тя вдигна меча си инстинктивно, след което диво го размаха. Нападателят се оказа напълно неподготвен. Лорана го прониза и почувства как елфското острие минава през бронята и плътта му. Чу трошенето на костите и последния писък на съществото. То се вкамени и мъртвото тяло изтръгна меча от ръцете й. Но тя си спомни с хладнокръвие, което я учуди, че трябва да изчака, докато тялото се превърне в прах, за да освободи оръжието си.
Около нея битката продължаваше. Разнасяха се крясъци, писъци на агония, грохот, стонове и звън на стомана, но тя не чуваше нищо.
Спокойно изчака тялото да се разпадне, наведе се, разрови праха, сграбчи дръжката на меча си и го вдигна високо. Слънцето огря изцапаното с кръв острие. Огледа се, но никъде не съзря Танис. Не видя и никой от останалите. Предположи, че са мъртви и че много скоро ще ги последва.
Тя вдигна очи към ясното небе. Светът, с който скоро щеше да се сбогува, изглеждаше като новороден — всеки предмет, всеки камък, всяко листо се открояваха с болезнена яснота. От юг подухна вятър, наситен с приятно ухание, и отвя облаците към родината й. Освободеният от затвора на страха дух на Лорана се понесе високо, високо и мечът й заблестя на утринното слънце.
Глава 15
Господарят на драконите.
Децата на Матафльор.
Верминаард огледа внимателно четиримата мъже, които приближаваха към него, и разбра, че не са роби. Изведнъж си спомни, че точно те придружаваха среброкосата посветена. А това означаваше, че са същите, които бяха унищожили дракона Оникс в Ксак Тсарот, които бяха избягали от робския керван и бяха успели да се промъкнат в Пакс Таркас. Имаше чувството, че ги познава отдавна — рицаря от съсипаното кралство с отдавна отминала слава, полуелфа, който се опитваше да мине за човек, уродливия и болен магьосник и неговия близнак — човека-гигант, чийто мозък навярно бе затлъстял колкото ръцете му.
Очертава се интересна битка, помисли си Верминаард. Почти копнееше да се бие лице в лице с тях. Не го беше правил отдавна. Винаги командваше армиите от гърба на дракон и му бе писнало. Като се сети за Янтар, той погледна към небето и се зачуди дали ще успее да го призове на помощ, ако му потрябва.
Но червеният дракон очевидно имаше други проблеми. Матафльор беше воин и бе участвала в битки още когато Пайръс е бил яйце. Сега, разбира се, я нямаше предишната й сила, но тя я компенсираше с хитрост и злоба. Въздухът пукаше от горещината на пламъците и драконовата кръв се лееше като червен дъжд.
Верминаард сви рамене и извърна глава към пристъпващите мъже. Чу смахнатия магьосник да им напомня, че Господарят на драконите е посветен на Кралицата на Мрака и като такъв може да я призове на помощ. Верминаард знаеше от шпионите си, че макар и млад, този човек е много умен и опасен и притежава необичайни умения.
Четиримата мъже замълчаха. Помежду си се разбираха без думи, а с него нямаше за какво да говорят. Между тях се възцари странно уважение. Битката щеше да бъде страшна и хладнокръвна, а победител в нея щеше да бъде единствено смъртта.
Верминаард видя, че го обкръжават, приклекна и описа дъга със Зачернящия, за да ги задържи на разстояние и да спечели време. Трябваше да мисли бързо. Внезапно отскочи възможно най-далеч, но след това не вдигна боздугана си за бой. Щеше да разчита единствено на смъртоносния си допир. Изненадващият ход обърка противниците му. Верминаард се хвърли пред магьосника, сграбчи го за рамото и прошепна бърза молитва към Кралицата на Мрака.
Райстлин изкрещя. Невидими зли сили пронизаха тялото му и той се свлече агонизиращ на земята. Карамон изръмжа като ранено животно и скочи към Господаря на драконите, но той беше подготвен и го удари с боздугана си.
— Черно — прошепна тихо и ревът на Карамон се превърна в стон, когато омагьосаното оръжие го ослепи.