Дракони на есенния здрач

Странните очи на Райстлин гледаха на юг, към равнината, която едва се виждаше между високите върхове. Вятърът все още духаше оттам, но вече обръщаше посоката си. Застудяваше. Танис видя, че слабоватото му тяло трепери. Сега, на лунната светлина, се учуди на поразителната прилика между него и Китиара. Това впечатление изчезна мигновено, но напомни на Танис за нея и разпали огъня на безпокойството и душевния хаос, в който се намираше.

— Какво виждаш там? — попита внезапно.

Райстлин го погледна.

— Каквото виждам винаги с моите очи — смърт, разруха и воина. — Той вдигна ръка над главата си. — Съзвездията не са се върнал. Кралицата на Мрака не е победена.

— Може да не сме спечелили войната, но със сигурност победихме в много важна битка…

Райстлин се разкашля и поклати тъжно глава.

— Никаква надежда ли не виждаш? — попита Танис.

— Надеждата е отрицание на действителността. Тя е морковът пред мулето, който го кара да ходи и да ходи, без никога да го стигне.

— Да не искаш просто ей така да се предадем?

— Искам да махнем моркова и да тръгнем напред с отворени очи. — Райстлин се закашля и се уви още по-плътно в робата си. — Как смяташ да се пребориш с драконите? Защото ще има още дракони! Повече, отколкото си представяш! А къде е Хума? Къде е прословутото му копие? Не, Танис. Не ми говори за надежда.

Полуелфът не отвърна нищо. Магьосникът също замълча. Двамата стояха в тишината и се взираха — Райстлин на юг, а Танис — в огромната дупка на обсипаното със звезди небе.

Таселхоф седна на меката трева под боровете.

— Никаква надежда! — повтори тъжно и съжали, че ги беше подслушвал. — Не, не вярвам — прошепна той, но погледът му попадна върху вперилия очи в небето Танис. Той вярва, осъзна кендерът и тази мисъл го изпълни със смъртен страх.

След смъртта на стария магьосник кендерът се бе променил, макар да не му личеше. Беше осъзнал, че последното приключение имаше огромно значение и цел, заради която бяха загинали хора. Зачуди се как се оказа въвлечен в него и си помисли, че може би вече бе отговорил на Физбан — малките неща, които вършеше, по някакъв начин означаваха много в голямата схема на нещата.

Но досега не се беше замислял, че може и всичко това да е напразно и да не означава нищо. И че щяха да страдат и да се разделят със скъпи хора, като Физбан, и накрая драконите все пак да спечелят войната.

— Трябва да се опитваме и да се надяваме — изрече на себе си. — Това е важното — да се опитваш и да се надяваш. Може би най-важното от всички неща.

Нещо се спусна от небето и докосна леко носа на кендера. Той посегна и го улови. Беше малко бяло перо.

Поемата „Песен за Хума“ е последното и — според мнозина — най-великото произведение на барда-елф Куивален Сот. След Катаклизма оцеляват само части от нея. Говори се, че тези, които я изучават всеотдайно, могат да видят в нея бъдещето на непрестанно променящия се свят.

Песен за Хума

Преброди много селища и паднали царства,
видя гробове безброй и ниви запустели
и мечът му във танц жесток се разигра,
защото примирение народите обзе ги.
От драконите силно разгневен,
величествен и като огън устремен,
той, Хума, пое към края на света,
където няма разум, липсват сетива.
Не друг, сам Паладин го призова
да превъзмогне тиранията, в която бе израсъл,
да се отправи надалеч — във Пустошта,
и в бой да влезе с чудовищата страшни.

И той намери Белия елен, видя го там — на края на гората,
където Хума гладен, изтощен
извади своя лък, опъна тетивата.
Ала внезапно онемя пред красотата —
неземна, нереална му се стори тя,
а щом за миг проблеснаха рогата,
ръката му отпусна се сама
Трите луни отгоре мигом спряха
надвеси се над него планината
като хищна птица — черна сянка
разбра, че ще го следва в тъмнината.

Бе рано сутрин — стигнаха една дъбрава,
еленът продължи, но Хума спря тогава,
не го последва и остана там за много дни
и пътешествието свърши — нещо го плени.
Сред клоните в гората срещна някаква жена,
видя, че е неземна и по-красива от звезда,
но все убягваше му, сякаш бе неуловима
и стана по-прекрасна, защото бе без име.
Откриха истината за живота и смъртта,
разбраха, че светът и всичко живо в него
са подчинени и зависят от простите неща
и от копнежа, който е в сърцето.

Тогава тя се реши и му призна,
че не е земна, не е простосмъртна,
че всъщност тя съвсем не е жена,
а е на драконите горда дъщеря.
Научи тайната жестока — небето посивя,
земята под краката му се завъртя,
трите луни с бодлива светлина искряха,
дори тревите се присмяха.
Но тя, безименна, надежда му остави,
посочи му ясно накъде да върви.
Еленът се върна и той тръгна след него на изток,
към вечната мъдрост на бог Паладин.