— Мислиш ли, че е безопасно? — попита Карамон и надникна от скривалището си.
— Няма значение, защото нямаме избор — отсече Танис — В противен случай трябва или да прелетим, или да се върнем в гората. За да преминем тези няколкостотин метра, ни бе необходим цял час. Ако караме с това темпо, ще стигнем до кръстопътя най-рано другата седмица.
Огромният мъж се изчерви от неудобство.
— Нямах предвид…
— Извинявай — въздъхна Танис и погледна към пътя. Древните валенови дървета образуваха тъмен коридор. — На мен също не ми харесва.
— Ще се разделим ли, или продължаваме заедно? — Стърм прекъсна разговора им с хладна прагматичност.
— Продължаваме, разбира се, но… — отвърна Танис и след малко добави: — Но все пак някой трябва да разузнае…
— Аз ще отида — самопредложи се Тас и изскочи от храста под лакътя на полуелфа. — Един самотен кендер няма да събуди никакви подозрения.
Танис се намръщи. Тас имаше право — никой нямаше да го заподозре в нищо. Всички кендери умираха за приключения и пътуваха из цял Крин, за да ги търсят. Дори и Таселхоф имаше неприятния навик да забравя мисията си и да се впуска в по-интересни преживявания.
— Добре — съгласи се накрая. — Но не забравяй, Таселхоф Бърфут, че трябва да си отваряш очите на четири и да запомняш всичко. Не се отклонявай от пътя и най-вече — Танис прикова поглед в очите му, — дръж си ръцете далеч от собствеността на другите.
— Освен ако не са хлебари — вметна Карамон.
Тас се разхили и пое по пътя, а многобройните му торби подскачаха заедно със стъпките му. Разнесе се попътната песен на кендерите.
Танис се засмя и потегли няколко минути след като отзвуча последният куплет. Останалите го последваха с неохотата на начинаеща театрална трупа, изправена пред враждебно настроена публика. Имаха усещането, че всички очи в Крин бяха приковани в тях. Плътните сенки на есенните листа не позволяваха да се види нищо на няколко метра встрани от пътя.
Начело на групичката вървеше Стърм, сам и мълчалив. Следваха го Карамон и Райстлин. Танис държеше магьосника под око, тъй като се безпокоеше дали ще се справи. Райстлин срещаше известни затруднения, но не изоставаше. С едната си ръка се подпираше на жезъла, а с другата държеше отворена книга. В първия момент Танис се зачуди какво чете, но после разбра, че бяха заклинания. Магьосниците трябваше да ги повтарят всеки ден, а когато ги изричаха, думите припламваха в съзнанието, разгаряха се и изгасваха. Всяко заклинание отнемаше част от умствените и физическите сили на магьосника и за да може той да го изрече отново, трябваше да мине известно време.
От другата страна на Карамон пристъпваше Флинт. Двамата тихо спореха за злополучната случка с лодката отпреди десет години.
— Да ловя риба с голи ръце… — говореше отвратено джуджето.
Последни вървяха Танис и варварите. Зрението му не срещаше трудности в полуздрача и той виждаше около очите на жената бръчки, които я правеха да изглежда по-възрастна от двайсет и деветте й години.
— Животът ни не протече гладко — призна му Златна Луна. — Ривъруайнд и аз се обичаме от много години, но в нашето племе има правило — ако някой воин залюби Дъщерята на главатаря, трябва да извърши някакъв подвиг, за да докаже, че е достоен за нея. В нашия случай обаче нещата стояха още по-зле. Преди години племето изгони семейството на Ривъруайнд, защото отказа да се преклони пред родоначалниците ни. Неговият дядо вярваше в древните богове отпреди Катаклизма, въпреки че не е открил никакви следи от тях в Крин.
Баща ми бе твърдо решен да се противопостави на този брак, затова изпрати Ривъруайнд на невъзможна мисия — да намери и донесе някакъв свещен предмет, който да доказва, че древните богове са съществували. Той, естествено, не вярваше, че има подобни предмети, но се надяваше, че моят любим ще загине някъде или че аз през това време може да се влюбя в друг. — Тя вдигна поглед към високия воин, който крачеше редом с нея, и се усмихна. Но неговото лице не се промени и очите му продължиха да се взират в далечината. Усмивката й угасна. Тя въздъхна и продължи тихо да разказва, по-скоро на себе си, отколкото на Танис: