— Късмет ли? — повтори невярващо Танис. — Защо?
— Това са душите на хората, загинали при изпълнение на някаква задача. Провалили са се и затова са прокълнати да я изпълняват отново и отново, докато спечелят освобождението си и намерят, истински покой в смъртта.
— И защо, в името на Бездната, от това да следва, че имаме късмет? — запита рязко Танис, прикривайки страха си с гняв. — Може задачата им да е да прочистват гората от всички, които влизат в нея!
— Възможно е… — стрелна го с поглед Райстлин, — но ми се струва малко вероятно. Ще разберем.
И преди Танис да реагира, пристъпи напред и застана пред призраците.
— Райст! — изрече напрегнато Карамон и тръгна към него.
— Задръж го, Танис — заповяда рязко магьосникът, — става въпрос за живота ни.
Полуелфът хвана воина за ръката и попита:
— Какво смяташ да правиш, Райстлин?
— Заклинание, което ще ни позволи да общуваме с тях. Ще възприема мислите им. Те ще говорят чрез мен.
Магьосникът отметна глава и качулката се свлече. Протегна ръце и заговори:
— Аст билак парбилакар. Су тангус моипар! — Повтори го още три пъти. Докато говореше, стражите се разделиха и пропуснаха една фигура, още по-страховита и ужасяваща от останалите, която отиде при Райстлин. Този призрак беше по-висок и носеше лъскава корона, а доспехите му бяха богато украсени с черни скъпоценни камъни. Но на лицето му бяха изписани безмерна скръб и страдание.
Призракът бавно повдигна безплътната си ръка и го докосна.
Танис потръпна — това означаваше сигурна смърт. Но магьосникът, изпаднал в транс, дори не помръдна. Полуелфът се зачуди дали изобщо бе видял мъртвешката ръка, която посегна към сърцето му. Изведнъж Райстлин проговори.
— Вие, които отдавна сте мъртви, използвайте моя жив глас, за да ни разкажете за горчивата си съдба. След това ни пуснете да минем през гората, защото целта ни не е зло, както сами ще разберете, когато прочетете онова, което е в сърцата ни.
Ръката на съществото застина във въздуха. Бледите очи го огледаха и призракът се поклони. Танис затаи дъх. Знаеше, че Райст беше добър магьосник, но чак толкова…!
Райстлин отвърна на поклона и застана редом с призрака. Живият мъртвец и мъртвият жив, помисли си Танис и потръпна.
Когато заговори, гласът вече не бе немощният шепот на болнавия магьосник, а плътен и заповядващ, отекващ в цялата гора. Беше студен и кух и сякаш идваше изпод земята.
— Кои сте вие, които минавате през Черната гора?
Танис понечи да отговори, но гърлото му беше пресъхнало. Застаналият до него Карамон дори не вдигна глава. В този миг полуелфът усети до себе си раздвижване. Кендерът! Наруга се мислено и понечи да го хване, но не успя. Дребната фигурка застана пред призрака и се поклони почтително.
— Аз съм Таселхоф Бърфут, а това са моите приятели. — Той посочи групичката. — Можете да ме наричате Тас. Вие кои сте?
— Няма значение — натърти гробовният глас. — Знаем само че сме воини от отдавна забравени времена.
— Вярно ли е, че сте се провалили при изпълнението на задачите си и затова сега сте тук? — полюбопитства Тас.
— Вярно е. Задачата ни бе да опазим тази земя. Но изведнъж от небесата се стовари планина от жарава, земята се разцепи и от недрата й изпълзяха зли същества. Ние се разбягахме панически, но смъртта ни застигна. Призовани сме да изпълним дълга си, ако злото пак завладее тази земя. И ще стоим тук, докато го отблъснем и възстановим равновесието.
Изведнъж Райстлин изпищя, хвана се за главата и подбели очи. Гласът му се превърна в хиляди гласове, които говореха един през друг. Това озадачи и дори кендера, който отстъпи крачка назад и изгледа въпросително Танис.
Призракът вдигна повеляващо ръка и врявата затихна, сякаш погълната от мрака.
— Хората ми искат да научат какво ви води в Черната гора. Ако е зло, то вие ще го изпитате на собствените си гърбове, защото няма да доживеете дори изгрева на луните.
— Не, не е зло. Определено не е — побърза да отговори Таселхоф. — Вижте сега, историята е дълга, но, доколкото разбирам, не бързате заникъде, ние също, така че ще ви я разкажа. Кендерът си пое дъх и започна:
— Намирахме се в хана „Последен дом“ в Солас. Сигурно не го знаете. Не знам от колко време съществува, но едва ли е бил там по времето на Катаклизма, а като ви гледам, май сте от тогава. Та така, седяхме си там и слушахме един старец, който Разказваше приказки за Хума, и той — старецът, а не Хума, каза на Златна Луна да изпее песента си и тя го попита каква песен, и след това я изпя, и един Търсач реши да се прави на музикален критик, и Ривъруайнд — онзи висок мъж там — го бутна в огъня. Не беше нарочно, той наистина не искаше, но Търсачът пламна като факла! Само да го бяхте видели! Както и да е, старецът ми подаде жезъла и каза да го ударя, и аз го ударих, и жезълът се превърна в син кристал, и пламъците изгаснаха, и…