— Син кристал! — отекна кухо гласът на призрака през гърлото на Райстлин и съществото се приближи към тях. Танис и Стърм скочиха едновременно, сграбчиха Тас и го дръпнаха назад. Но призракът очевидно имаше намерение само да огледа групичката. Блещукащите му очи се спряха върху Златна Луна. Той вдигна бледата си ръка и я повика да излезе отпред.
— Не! — Ривъруайнд се опита да я задържи, но тя го отстрани от пътя си и застана пред съществото с жезъла в ръка. Призрачната армия ги заобиколи.
Изведнъж водачът извади меча си от ножницата. Вдигна го високо и острието проблесна с бяла светлина, изпъстрена със сини искри.
— Вижте жезъла! — прошепна Златна Луна, останала без дъх. Той блестеше в бледосиньо, сякаш отговаряйки на меча. Кралят на призраците се обърна към Райстлин и протегна бледата си ръка. Карамон изрева, отскубна се от хватката на Танис и се хвърли към неживия с меч в ръка. Острието прониза полупрозрачното тяло, но писъкът, който се разнесе, принадлежеше на Карамон. Той се свлече на земята и се загърчи. Танис и Стърм коленичиха до него. Райстлин продължи да се взира пред себе си, без да помръдне.
— Карамон, къде… — Танис го обърна, търсейки раната му.
— Ръката ми! — Воинът се затъркаля по тревата, стиснал здраво лявата си ръка, с която въртеше меча.
— Какво става? — попита магьосникът. След това видя падналия на земята меч — беше покрит със скреж.
Танис вдигна ужасен поглед и видя как пръстите на призрака се сключват около китката на Райстлин. Слабоватото тяло се разтресе и лицето му се сгърчи от болка, но той се задържана краката си. Циничното изражение и горчивината изчезнаха и чертите му се изгладиха с покоя на смъртта. Танис наблюдаваше като парализиран и почти не чуваше виковете на Карамон. На лицето на магьосника се изписа невъобразимо блаженство. Аурата на могъществото му засия по-силно и стана почти осезаема.
— Ние сме призовани — тържествено заяви Райстлин. Гласът бе неговият, но Танис никога не беше чувал подобна интонация. — Трябва да тръгваме.
Той се обърна и навлезе в гората, поведен от ръката на краля на призраците. Кръгът от неживи се раздели, за да им стори път.
— Спрете ги! — изрева Карамон и направи опит да стане.
— Не можем! — Танис го задържа насила и накрая огромният мъж се свлече в ръцете му, хлипайки като дете — Ще тръгнем след него. Той все пак е магьосник, Карамон — ние не разбираме какво прави.
Очите на неживите проблеснаха злостно, когато спътниците ги отминаха. Призрачната армия уплътни редиците си и тръгна след тях.
Групичката се озова в разгара на жестока битка. Звънтеше стомана, ранените викаха за помощ. Сблъсъкът на армиите в мрака беше толкова реален, че Стърм несъзнателно извади меча си. Той приклекна и започна да отбива невидимите удари, които усещаше насочени към себе си, но разбра, че е обречен и няма спасение. Бързо заотстъпва назад, докато изведнъж отново се озова на поляната.
Там стоеше Райстлин, сам. Очите му бяха затворени. Той изпусна слаба въздишка и се свлече на земята. Стърм се завтече към него. Появи се и Карамон, който едва не го събори, за да подхване брат си й да го вземе на ръце. Един по един всички се върнаха на поляната. Райстлин все още шепнеше странни и непознати думи. Призраците бяха изчезнали.
— Райст! — изхлипа Карамон.
Очите на магьосника потрепнаха и се отвориха.
— Заклинанието… ме изцеди… — Трябва да си почина…
— И ще си починеш! — избоботи някакъв глас. Глас на живо същество!
Танис въздъхна облекчено и хвана дръжката на меча си. Останалите се скупчиха около Райстлин, за да го защитят. В този момент сребърната луна изгря толкова бързо, сякаш някой я бе извадил от черна копринена торба. Видяха главата и раменете на някакъв мъж, който ги наблюдаваше през дърветата.
Голите му плещи бяха широки и масивни като тези на Карамон. Около врата му се виеше дълга сплетена коса, очите му пламтяха със студен блясък. Храстите прошумоляха и към Танис се насочи острие на копие.
— Свалете жалките си оръжия — предупреди ги мъжът. — Обкръжени сте и нямате никакъв шанс.
— Това е трик — изръмжа Стърм, но още докато говореше, три огромни клона се отчупиха и паднаха с трясък на земята. Появиха се още въоръжени с копия мъже и започнаха да затягат обръча около приятелите.
Първият закрачи към тях. Те застинаха от изумление, а ръцете им пуснаха дръжките на мечовете.