Глава 11
Господарката на гората.
Вечерята.
— Коя си ти? — провикна се Танис. — Покажи се!
— Няма да ти сторим нищо лошо — изрече не особено убедително Карамон.
— Естествено, че няма да ми сторите. — Гласът се развесели. — Нали нямате оръжия. Ще ви ги върна, когато му дойде времето. Никой не влиза въоръжен в Черната гора, дори солманийските рицари. Не бой се, благородни рицарю. Виждал, че мечът ти е много древен и много ценен! При мен той е на сигурно място. Прости ми тази обидна липса на доверие, но дори великият Хума положи пред мен драконовото си копие. — Хума?! — Стърм онемя.
— Коя си ти? — отново извика Танис.
— Аз съм Господарката на гората. — Изведнъж тъмнината изчезна и компанията изпусна дружна въздишка на възхита.
От една висока скала струеше ярка лунна светлина, а на върха стоеше женски еднорог. Той ги огледа внимателно с безкрайно интелигентните си и мъдри очи.
Красотата му беше поразителна. Очите на Златна Луна се насълзиха и тя ги затвори, тъй като не можа да издържи на блясъка, който струеше от животното. Козината му беше лунносребриста, рогът — перленобял, а опашката му се полюшваше като морска пяна. Главата изглеждаше като изваяна от мрамор, но нито човек, нито джудже не би могъл да пресъздаде красотата и грацията на могъщата шия и мускулестия гръден кош. Краката му бяха силни, но деликатни, с малки копита като на козле. По-късно, когато Златна Луна вървеше по мрачните пътеки с отчаяно и безнадеждно сърце, затваряше очи и си припомняше тази гледка, която й донасяше покой.
Еднорогът разтърси глава и я сведе в мълчалив поклон. Спътниците, които изпитваха смесица от възхищение, неудобство и объркване, също се поклониха. Изведнъж той изцвили, скочи от ръба на скалата и препусна към тях. Танис сякаш се освободи от някаква магия и се огледа. Намираха се на осветена от луната поляна. Високите дървета ги обграждаха като почетни стражи. Полуелфът долови неимоверно го спокойствие, което цареше, на това място, но заедно с него се усещаше и тъга.
— Починете си. — Господарката спря пред тях. — Вие сте уморени и гладни. Ще ви бъде донесена храна и вода за къпане. Тази нощ можете да забравите бдителителността страховете си. Тук сте в безопасност, ако изобщо някъде на гази земя съществува безопасно място. Карамон, чийто поглед светна при мисълта за храна, внимателно сложи брат си на земята до едно дърво. Лицето му бе мъртвешки бледо, но вече дишаше спокойно. Не изглеждаше болен, по-скоро ужасно изтощен. Карамон седна до него и въздъхна.
— Може би ще има поне ягоди — обърна се нещастен към Танис. — А аз умирам за месо — сочна пържола от елен, един хубав заешки бут…
— Шшт! — сгълча го тихо Стърм и погледна скришом към еднорога.
От гората излязоха кентаврите и постлаха на поляната бяла покривка. След това донесоха светещи кристални сфери и ги разположиха около трапезата.
Таселхоф побърза да ги разгледа.
— Вътре има светулки!
Сферите наистина бяха пълни със светулки, които пълзяха в тях и очевидно изследваха новото място.
Няколко кентавъра донесоха голям леген с хладка вода и снежнобели кърпи. Групата освежи телата и душите си и отми следите от битките. Тогава Господарката на гората нареди да се донесат столове, които Карамон изгледа със съмнение. Бяха издялани от цяло парче дърво с формата на човешко тяло. Изглеждаха удобни, но всички бяха само с един крак!
— Моля, заповядайте! — любезно ги покани тя.
— Не мога да седна на това, ще падна — възропта воинът. — Освен това покривката е на тревата. Искам да съм по-близо до нея.
— Или до манджата — измърмори в брадата си Флинт.
Останалите гледаха с почуда столовете, сферите и кентаврите. Но Златна Луна знаеше как подобава да се държат гостите. Макар останалият свят да считаше народа й за варварски, нейното племе имаше протокол, който спазваше с фанатична педантичност. Тя бе научила, че да караш домакина си да те чака, е обида както към него самия, така и към гостоприемството му, затова седна с царствена грация. Еднокракият стол се залюля леко и се намести под нея, обгръщайки плътно формите й.
— Седни от дясната ми страна, войнико — изрече тя с официален тон, давайки си сметка за множеството очи, които я наблюдаваха. Гледката как Ривъруайнд се опитваше да се намести в крехкия стол бе доста необичайна. Но след като веднъж седна, той се облегна удобно и се усмихна невярващо.
— Благодаря, че ме изчакахте да седна — побърза да каже Златна Луна, за да замаже колебанието на останалите. — Вече можете да се разполагате.
— О, не ни благодари — започна Карамон и скръсти ръце пред гърдите си. — Аз и без това не съм чакал, защото тези столчета не ми вдъхват доверие… — Лакътят на Стърм се заби в ребрата на воина.