Райстлин, който седеше от другата страна на брат си, хапна малко от най-крехкото месо, няколко зърна грозде и филия хляб, която предварително накисна във вода. Не говореше, но слушаше внимателно останалите и попиваше всички техни думи.
Златна Луна се хранеше деликатно с школувана грациозност.
Принцесата на Кве-шу беше свикнала да се храни пред публика и едновременно да разговаря с лекота. Тя бъбреше с Танис и го подканяше да й разкаже за земите на елфите и за другите места, в които е бил. Седящият от другата й страна Ривъруайнд се чувстваше безкрайно неудобно и напрегнато. Въпреки че не се хранеше чак толкова живописно като Карамон, варваринът явно бе свикнал да яде по-скоро в лагерите, отколкото на царствени трапези. Боравеше с приборите тромаво и несръчно и много добре си даваше сметка, че изглежда доста недодялан в сравнение със Златна Луна. Стараеше се да не приказва, като по този начин се надяваше да остане незабелязан.
Накрая всички отместиха чиниите си и се облегнаха на странните дървени столове, завършвайки вечерята с парчета сладък кейк. Тас изпя попътната песен на кендерите, на която кентаврите много се зарадваха. Чак тогава Райстлин проговори.
Тихият му шепот прекъсна смеха и шумните разговори.
— Господарке — изсъска магьосникът титлата й, — днес се бихме с едни гнусни същества, каквито досега не бяхме виждали в Крин. Можеш ли да ни кажеш нещо за тях?
Веселото настроение се изпари като дим. Спътниците се спогледаха мрачно.
— Ходеха като хора — добави Карамон, — но приличаха на гущери. Имаха дълги нокти на ръцете и на краката и криле, и… — Гласът му потрепери. — Вкаменяваха се, след като ги убиеш.
Господарката ги изгледа тъжно и се изправи. Явно беше очаквала въпроса.
— Знам за тях. Преди седмица няколко дойдоха в Черната гора от Хейвън заедно с взвод таласъми. Бяха увити в наметала и качулки, които прикриваха отвратителния им вид Кентаврите ги последваха тайно, за да се убедят, че няма да навредят никому — преди призрачните стражи да се справят с тях. Докладваха ми, че наричали себе си „драконяни“ и че принадлежали към „Ордена на Драко“.
Райстлин повдигна вежди.
— Драко ли? — прошепна озадачен. — А що за раса са? Кои са?
— Не зная. Мога да ви кажа само, че не принадлежат на света на животните, нито на която и да е от расите на Крин.
Всички замълчаха, за да осмислят думите й. Карамон премигна.
— Аз не…
— Тя иска да каже, братко, че не са от този свят — обясни раздразнено Райстлин.
— Тогава откъде са? — попита озадачено Карамон.
— Точно това е въпросът — изрече студено Райстлин. — Откъде са дошли и защо?
— Не мога да отговоря — поклати глава еднорогът. — Но преди призрачните стражи да им видят сметката, споменаха нещо за армии на север.
— Видях ги — изправи се на крака Танис. — Лагерните огньове… — Гърлото му се сви, когато осъзна какво се канеше да каже Господарката. — Армии! От тези драконяни? Та те са хиляди! — Изведнъж всички се изправиха на крака и заговориха, без да се изчакват.
— Невъзможно! — намръщи се рицарят.
— Кой стои зад всичко това? Търсачите ли? Богове…? — изрева Карамон. — Смятам да отида в Хейвън и да помо…
— Иди в Соламния — посъветва го Стърм.
— По-добре да отиде в Куалинести — намеси се и Танис. — Елфите…
— Елфите си имат свои проблеми — прекъсна го Господарката и гласовете притихнаха. — Както и Висшите Търсачи в Хейвън.
Няма безопасно място. Но ще ви кажа къде да отидете, за да намерите отговори на въпросите си.
— Какво искаш да кажеш? — Райстлин пристъпи бавно напред с развята червена роба. — Ти знаеш нещо за нас, нали? — Магьосникът замълча и присви очи, тъй като внезапно го осени една мисъл.
— Точно така, очаквах ви — отвърна тя. — Днес ми се яви едно сияйно същество и ми каза, че тази нощ в Черната гора ще дойде този, у когото е синият кристален жезъл. Каза още, че призрачните стражи трябва да пропуснат него и спътниците му, въпреки че от Катаклизма насам не са позволявали тук да влезе нито един човек, елф, джудже или кендер. Аз пък трябва да предам на притежателя на жезъла следното послание: „Тръгни право през планините Истуол. След два дни трябва да бъдеш в Ксак Тсарот. Там, ако си достоен, ще те чака най-големият подарък, който светът е получавал.“
— Планините Истуол! — Челюстта на джуджето увисна. — За да стигнем от тях до Ксак Тсарот за два дни, ще се наложи да летим. Ха! — Той щракна с пръсти.
Останалите се спогледаха сконфузено. Накрая Танис се обади: