Изведнъж скочи, сякаш невидима ръка го стисна за гърлото.
Там се извиваха три плътни стълба мазен черен дим. Танис отиде до Ривъруайнд и го побутна леко, за да не събуди Златна Луна.
— Шшт! — прошепна той с пръст на устните и кимна към спящата жена. Варваринът премигна, но като видя мрачното му изражение, се събуди моментално. Стана и се отдалечи от Златна Луна, като оглеждаше мястото.
— Какво е това? — прошепна. — Та ние сме в Равнините на Абанасиния! До планините Истуол има още половин ден път. Моето село е там, на изток…
Той млъкна, защото Танис му посочи небето. Внезапно нададе кратък сподавен вик и Златна Луна се събуди. Тя се надигна, изгледа го сънено и очите й се изпълниха с тревога. Извърна се и проследи погледа му.
— Не! Не! — Скочи и започна бързо да събира багажа им. Викът й събуди останалите.
— Какво става? — скочи Карамон.
— Тяхното село гори — отвърна тихо Танис и посочи с ръка. — Армиите очевидно се придвижват по-бързо, отколкото предполагахме.
— Не — каза Райстлин. — Спомняте ли си, че драконяните-свещеници, споменаха как са проследили жезъла до някакво село в Равнините?
— Народът ми — безпомощно промълви Златна Луна и се свлече в ръцете на Ривъруайнд. — Баща ми…
— По-добре да тръгваме. — Карамон се огледа разтревожено. — Стърчим тук като диамант на пъпа на циганка-танцьорка.
— Да — потвърди Танис. — Определено трябва да се махнем оттук. Но накъде да тръгнем? — обърна се той към Ривъруайнд.
— Към Кве-шу! — Тонът на Златна Луна не търпеше възражения. — На път ни е. Планините Истуол са точно след моето село. — Тя закрачи през високата трева.
Танис погледна Ривъруайнд.
— Марулина! — извика варваринът, затича се след нея и я хвана за ръката. — Никх пат-так мерилар! — изрече умоляващо Тя се вгледа в него с очи, сини и студени като утринното небе.
— Не — отвърна решително. — Отивам в селото. Ако нещо се е случило, ние сме виновни. Ще загина заедно с народа си, както е редно. — Гласът й изневери. Сърцето на Танис се сви от жал.
Ривъруайнд я прегърна и двамата закрачиха към изгряващото слънце.
— Надявам се да срещна поне хиляда от тези същества — измърмори Карамон и вдигна торбата си и тази на брат си. — Ей, ама те са пълни! — възкликна той и надникна вътре. — Храна. Поне за няколко дни. И мечът ми е в ножницата!
— Е, поне едно нещо, за което да не се притесняваме — отвърна мрачно Танис. — Ти по-добре ли си, Стърм?
— Да. Този сън много ме ободри.
— Добре тогава, да тръгваме. Флинт, къде е Тас? — Полуелфът се извърна и едва не падна върху кендера, който беше застанал точно зад гърба му.
— Горката Златна Луна — промълви тихо той. Танис го потупа по рамото.
— Дано нещата не са толкова лоши, колкото си ги представяме.
Да последваме варварите, може воините да са ги отблъснали и това да са огньове на победата.
Таселхоф въздъхна и вдигна големите си кафяви очи към Танис.
— Голям лъжец си — рече кендерът. Имаше усещането, че им предстои един много дълъг ден.
Здрачаваше се. Последните златисти отблясъци гаснеха и мрачна нощ се спускаше над земята. Спътниците бяха насядали около огъня, който не можеше да ги стопли, защото нищо не бе в състояние да прогони студа от душите им. Не разговаряха, а само седяха, загледани в огъня, опитвайки се да намерят някакъв смисъл в онова, на което бяха станали свидетели. Някакъв смисъл в безсмисленото.
През живота си Танис беше виждал какво ли не. Но гледката на унищожения Кве-шу щеше завинаги да остане в съзнанието му като символ на ужасите на войната. А когато се опитваше да си припомни селото, изникваха само откъслечни образи, защото съзнанието му просто отказваше да обхване цялостната адска картина. Странното бе, че помнеше ясно стопените камъни. А като насън виждаше сгърчените и почернели тела, които лежаха сред тях.
Всичко в Кве-шу бе от камък — масивните храмове и обществени постройки, просторните сгради, статуите, широката арена — и всичко това се беше стопило като масло, оставено на припек. От камъните все още се издигаше дим, макар да бе очевидно, че селото е било нападнато много преди изгрев-слънце. Сякаш го бе погълнал изпепеляващ пламък. Но що за огън бе този, който можеше да ги разтопи?
Припомни си скърцащия звук. Когато го чу, се зачуди откъде идва и тръгна да го търси из мъртвия град, обзет единствено от тази мисъл. Броди сред унищожените сгради, докато накрая не го откри. Помнеше, че извика на другите да дойдат да го видят. Стояха и се взираха в разтопената арена.