— Имаш ли някакво понятие къде се намираме?
— Варваринът каза, че вървим по Източния път на мъдреца — отговори джуджето, разположи се на студената земя и се уви с одеялото. — Някакъв стар главен път от времето преди Катаклизма.
— Късметът ни едва ли ще е чак толкова голям, че той да ни отведе до Ксак Тсарот.
— Ривъруайнд май не мисли така — измърмори сънено джуджето. — Казва, че не е стигал много надалеч по него. Но поне прекосява планините. — Флинт се прозя широко и се обърна, намествайки наметката под главата си.
Танис си пое дълбоко въздух. Нощта изглеждаше спокойна. Откакто напуснаха Кве-шу, не се бяха натъквали на драконяни или таласъми. Както беше казал Райстлин, те очевидно бяха нападнали селото заради жезъла, а не като част от подготовката за война. Бяха го унищожили и след това си бяха отишли.
Предположи, че ограничението, което бе поставила Господарката на гората, все още беше в сила — да стигнат до Ксак Тсарот за два дни. Един вече изтече.
Полуелфът потрепери и се върна при Ривъруайнд.
— Имаш ли представа колко път ни чака и в каква посока трябва да вървим?
— Да — кимна Ривъруайнд и потри възпалените си очи. — Ще тръгнем на североизток, към Новото море. Казват, че градът бил там. Аз, разбира се, не съм бил никога… — Той се намръщи и поклати глава. — Никога не съм ходил там.
— Ще успеем ли да стигнем утре?
— Ново море е на два дни път от Кве-шу — въздъхна варваринът. — Ако Ксак Тсарот наистина съществува, трябва утре да пристигнем там, макар да съм чувал, че оттук до Ново море земята е хълмиста и се пътува трудно.
Той затвори очи и ръката му несъзнателно погали косата на Златна Луна. Танис замълча, надявайки се варваринът да е заспал. Надигна се тихо, седна под едно дърво и се загледа в нощта. Напомни си на сутринта да попита Таселхоф дали има карта на тази част от континента.
Оказа се, че има, но тя не им помогна много, тъй като бе от времето преди Катаклизма. Ново море го нямаше. Беше се появило, след като земята се бе разцепила и водите на океана Турбидус бяха нахлули на сушата, за да запълнят бездната. Но все пак на нея Ксак Тсарот беше изобразен не много далеч от главния път, отбелязан като Източния път на мъдреца. Трябваше да стигнат там следобед, освен ако пътят не се окажеше непроходим.
Компанията закуси в мрачно мълчание, предъвквайки храната без апетит. Райстлин си свари вонящата отвара и през цялото време не свали странните си очи от жезъла на Златна Луна.
— Колко ценен стана сега, когато е изкупен с толкова много невинна кръв.
— Струваше ли си? Струва ли живота на моя народ? — запита Златна Луна, вперила празен поглед в някакво дърво. През изминалата нощ тя се бе състарила. Около очите й се бяха появили тъмни кръгове.
Никой не й отговори. Настъпи неловка тишина. Ривъруайнд изведнъж се изправи и навлезе в гората. Златна Луна го изпрати с поглед, скри лице в шепите си и се разрида.
— Той обвинява себе си, а аз не мога да му помогна. Но вината не е негова.
— Никой няма вина — отвърна тихо Танис, отиде до нея сложи ръка на рамото й и започна да масажира схванатия й врат. — Разбираме какво ви е. Но просто трябва да продължим и да намерим отговора в Ксак Тсарот.
Тя кимна и изтри сълзите си, пое дълбоко въздух и издуха носа си в кърпичката, която й подаде Таселхоф.
— Прав си — отвърна тя и преглътна. — Баща ми би се засрамил от мен. Не трябва да забравям, че съм Дъщерята на Главатаря.
— Не — чу се откъм гората плътният глас на Ривъруайнд, — ти си Главатарят.
Златна Луна се сепна. Изправи се и се вгледа в него с широко отворени очи.
— Може и да е така — заекна, — но това няма никакво значение.
Народът ни е мъртъв.
— Видях следи — каза Ривъруайнд. — Някои са успели да избягат. Вероятно са се скрили в планините, но ще се върнат и ти ще бъдеш техният Главатар.
— Народът ми… живи! — Лицето й грейна.
— Малцина. А и не се знае още ли са живи. Зависи дали драконяните са ги последвали в планините. — Ривъруайнд сви рамене. — Но все пак ти си техният Главатар. — В гласа му се прокрадна горчивина. — А аз съпругът на Главатаря.
Тя се сви, сякаш я беше ударил, след което поклати глава. — Не, Ривъруайнд. Аз… нали говорихме…
— Така ли? — прекъсна я той. — Тази нощ много мислих. Толкова години ме нямаше, но в мислите ми беше само ти. Не осъзнах… — Той преглътна и си пое въздух. — Оставих Златна Луна, а като се върнах, намерих Дъщерята на главатаря.
— Нямах избор! — извика гневно тя. — Баща ми беше болен и трябваше да поема управлението, иначе щеше да го стори Лореман. Ти знаеш ли какво означава преди всяко хранене да се чудиш точно в кое блюдо е отровата? Всеки ден да мислиш откъде да попълниш хазната, за да платиш на войниците и Лореман да няма повод да всява размирици! А през това време баща ми да седи, да се самосъжалява и да мърмори! — Тя се задави от сълзи.