Ривъруайнд я изслуша с каменно лице, загледан в някаква над главата й.
— Хайде, да тръгваме — каза студено. — Слънцето ще изгрее момент.
Не бяха изминали и няколко километра, когато пътят буквално се превърна в блато. Малко преди това бяха забелязали че почвата става все по-влажна, високите дървета отстъпват мястото си на ниска мочурлива растителност. Отпред се издигаха странни сгърчени храсти. Изпаренията закриха слънцето и въздухът стана невъзможен за дишане. Райстлин се разкашля и покри устата си с кърпа. Стъпваха по изпочупените камъни на стария път и гледаха да избягват подгизналата и джвакаща земя.
Най-отпред вървяха Флинт и Таселхоф. Изведнъж джуджето извика и тинята го погълна. Отгоре остана само главата му.
— Помощ! — изкрещя Тас и останалите се завтекоха към тях.
— Дърпа ме надолу! — избърбори паникьосаният Флинт и нагълта още кал.
— Стой мирно! — заповяда Ривъруайнд. — Попаднал си в смъртоносно тресавище. Не отивай при него! — предупреди той Стърм, който се беше запътил да му помага. — Ще загинете и двамата. Дайте ми някакъв клон.
Карамон сграбчи първото попаднало му дръвче, пое дълбоко въздух и го изтръгна. Ривъруайнд легна на земята и го подаде на Флинт. Джуджето вече бе затънало до носа, но след като помаха известно време с ръце, успя да сграбчи и. Карамон го издърпа на сухото.
В този момент кендерът се хвърли към Танис и започна да му сочи нещо. От дупката, откъдето бяха извадили Флинт, се показа змия, дебела колкото ръката на Карамон.
— Няма да успеем да прекосим блатото. Дали не е по-разумно да се върнем? — отбеляза Танис.
— Нямаме време — прошепна Райстлин и пясъчните часовници в очите му проблеснаха.
— Можем да минем — обади се Ривъруайнд със странен глас. — Знам една пътека.
— Какво? — обърна се към него Танис. — Стори ми се, че каза…
— Бил съм тук — изрече напрегнато варваринът. — Не знам кога, но съм бил. Знам пътя през блатото. Той води към…
— Води към разрушения град на злото, нали? — довърши мрачно Танис.
— Ксак Тсарот! — изсъска Райстлин.
— Разбира се — заключи бавно Танис. — Къде другаде бихме получили отговор за жезъла, ако не там, където ти е бил даден?
— Да тръгваме! — настоя Райстлин. — Трябва да пристигнем в Ксак Тсарот днес преди полунощ!
Варваринът пое водачеството. Накара ги да вървят един след друг и ги отведе далеч от пътя, навътре в блатото. От водата стърчаха и се поклащаха множество дребни дървета с оголени корени, които той наричаше железни нокти, а от клоните им се спускаха увивни растения, които препречваха пътеката. Мъглата стана още по-гъста и скоро никой не виждаше на повече от метър пред себе си. Придвижваха се бавно и почти опипом. Една погрешна стъпка — и щяха да се озоват в смразяващата и лепкава вода, която ги заобикаляше отвсякъде.
Изведнъж пътеката свърши.
— Ами сега? — попита мрачно Карамон.
— Ето! — Ривъруайнд посочи едно дърво, на което беше завързан мост, изплетен от лиани. Висеше над водата като огромна паяжина.
— Кой го е направил? — попита Танис.
— Не знам. Но навсякъде, където пътеката стане непроходима, има по един такъв мост.
— Казах ви, че Ксак Тсарот едва ли е останал безлюден — прошепна Райстлин.
— Е, предполагам, не е редно да хулим този божи дар — отвърна Танис. — Поне не се налага да плуваме.
Придвижването им не беше особено приятно. Лианите бяха обрасли с хлъзгав мъх, който изключителни затрудняваше ходенето.
Мостовете се разклащаха дори при докосване, а когато някой стъпеше отгоре им, люлеенето ставаше неудържимо. А под тях и около тях неизменно чернееше вода, от която ги гледаха гладно странни очи. И тогава стигнаха до място, където твърдата земя свърши, а отгоре нямаше никакъв мост. Отпред не се виждаше нищо друго, освен мазна вода.
— Не е много дълбоко — измърмори Ривъруайнд. — Вървете след мен и стъпвайте точно там, където стъпвам аз.
Той тръгна, опипвайки пътя си с крак, а останалите го следваха плътно, вперили поглед във водата. Около краката им се плъзгаха отвратителни хлъзгави същества. Когато отново стъпиха на твърда земя, целите бяха покрити с кал и всички кашляха от вонята. Но най-лошото очевидно бе останало зад гърба им. Джунглата пред тях не беше толкова гъста и дори виждаха слънцето през преплетените клони и зеленикавата омара.
Колкото по на север отиваха, толкова по-твърда ставаше земята. Около обяд Танис намери по-голямо парче суша около един много стар дъб и обяви почивка. Обядваха и обсъждаха дали блатото вече е свършило. Златна Луна и Ривъруайнд през цялото време не продумаха нищо.