— Дракотъпанарите — извика Тас, стисна хупака си и се вторачи в омарата. — Двама! Ето ги пред нас!
— Добре, разбрах. Изчезни от пътя! — изръмжа Флинт и посегна към брадвата си.
— И къде предлагаш да отида?
— Наведи се! — кресна му джуджето.
Единият от драконяните тръгна към Тас, протегнал към него закривените си пръсти. Кендерът се хвърли по корем на дървото, а Флинт замахна със сила, която би отрязала главата на съществото, ако бе попаднала поне малко по-близо до нея. Но за жалост острието профуча точно пред физиономията на драконянина, който размахваше ръце във въздуха и напяваше странни думи. Замахът наруши равновесието на джуджето, кракът му се подхлъзна на лигавото дърво и Флинт изчезна във водата с див крясък.
Таселхоф, който познаваше Райстлин от много години, се досети, че драконянинът извършва заклинание. Легнал по корем и стиснал здраво хупака си, кендерът осъзна, че разполага точно със секунда и половина, за да прецени какво да направи. На няколко сантиметра отпред драконянинът бе на път да довърши заклинанието си и Тас реши, че всичко останало е по-добро от това да се окаже омагьосан. Той се хвърли в смрадливата вода.
— Танис! Засада!
— По дяволите! — изруга Карамон, когато чу гласа на кендера някъде отпред.
Всички се затичаха натам, проклинайки лианите и клоните, които им препречваха пътя. Тъкмо излизаха от гората, когато видяха дънера във водата. От сенките излязоха четирима драконяни и им препречиха пътя.
Внезапно се спусна толкова плътна тъмнина, че не различаваха дори ръцете си.
— Магия! — чу се съскащият глас на Райстлин. — Тези използват магия. Стойте настрана. Не можете да им направите нищо.
В същия момент магьосникът изпищя от болка.
— Райстлин! — изкрещя Карамон. — Къде… уф… — Чу се стон и строполяване на тежко тяло.
Танис чуваше напяването на драконяните. Посегна да извади меча си, но изведнъж го обгърна някаква лепкава субстанция, която запуши носа и устата му. Той се помъчи да се освободи, но тя го обгърна още по-плътно. Чу ругатните на Стърм, виковете на Златна Луна и внезапното затихване на гласа на Ривъруайнд. Той падна на колене и се помъчи да-разкъса паяжиноподобното вещество, което бе прилепило ръцете към тялото му. След това падна по лице и потъна в неестествен дълбок сън.
Глава 14
В плен на драконяните.
Притиснат до земята и останал без дъх, Таселхоф наблюдаваше как драконяните се канят да отнесат приятелите му. Беше се скрил в един храст до брега на блатото, а Флинт лежеше до него в безсъзнание. Кендерът го изгледа виновно, но в случая просто нямаше избор. В паниката си джуджето щеше да повлече и него в ледената вода и надали щяха да оживеят, ако не го беше фраснал по главата с хупака си. След това извлече безжизненото му тяло на сушата, скри го под храста и загледа безпомощно как драконяните оплитат приятелите му с магическа паяжина. Очевидно всички бяха в безсъзнание, защото не помръдваха.
Развесели се малко, докато наблюдаваше опитите им да вземат жезъла на Златна Луна. Очевидно им беше познат, защото промърмориха над него няколко фрази на гърления си език, придружени от някакви движения с ръце. Единият — вероятно лидерът им — посегна да го вземе. Избухна яркосиня светлина. Той изпищя, хвърли жезъла и заподскача нагоре-надолу по брега, бълвайки думи, за които Тас предположи, че са обидни Накрая му хрумна по-добра идея. Извади една кожена завивка от торбата на Златна Луна и я разстла на земята. Взе някаква пръчка с която избута жезъла върху завивката, уви го в нея и го размаха тържествуващо. Няколко драконяни вдигнаха телата на приятелите му, останалите поеха след тях, понесли торбите и оръжията им.
Точно когато преминаваха покрай храста, джуджето се размърда и простена. Тас запуши устата му с длан. Съществата явно не го чуха, защото продължиха по пътя си. Докато минаваха покрай тях, Таселхоф успя да разгледа приятелите си. Изглеждаха дълбоко заспали. Карамон дори хъркаше. Кендерът си спомни за приспиващото заклинание на Райстлин и реши, че драконяните са използвали нещо подобно, за да ги пленят.
Флинт отново изстена. Драконянинът, който вървеше последен, спря и надникна в храстите. Тас взе хупака и го вдигна над главата на джуджето — ей така, за всеки случай. Но не се наложи. Съществото сви рамене, измърмори нещо и побърза да настигне останалите. Кендерът въздъхна облекчено и махна ръката си от устата на джуджето, Флинт премигна и отвори очи.
— Какво стана? — изстена той, като се държеше за главата.
— Падна от моста и си удари главата в дървото — излъга Тас.