Карамон вдигна меча си и той проблесна от пламъците на огъня. Драконът побесня и съществата се отдръпнаха назад, вдигнали щитове пред лицата си. Искрите, понесени от криле-те на дракона, подпалиха някои от бамбуковите колиби, но драконяните изобщо не забелязаха, жадни за кръв. Чудовището започна да вие и Карамон усети как устата му пресъхва, а стомахът му става на топка. За пръв път влизаше в битка без брат си и от тази мисъл сърцето му се сви от болка. Тъкмо се канеше да се нахвърли върху чудовището, когато, сякаш от нищото, изникнаха Танис, Стърм и Ривъруайнд.
— Ние няма да оставим приятеля си сам в смъртта! — изкрещя предизвикателно полуелфът. Драконяните изпаднаха във възторг, предвкусвайки представлението.
— Махайте се! — изръмжа Карамон и очите му се насълзиха. — Това е моя битка.
— Млъкни и слушай! — заповяда Танис. — Стърм, вземи мечовете ни, а ти, Ривъруайнд, събери торбите. Вземи каквито драконянски оръжия успееш да докопаш. Карамон, ти се погрижи за двата жезъла.
— Какво, по дяволите…
— Драконът е Таселхоф. Сега нямам време да ти обяснявам. Просто прави каквото ти казвам! Вземи двата жезъла и ги отнеси в гората. Златна Луна чака. — Той прегърна приятеля си и го побутна. — Тръгвай! Райстлин умира! Ти си единственият му шанс.
Това отрезви напълно Карамон. Той изтича до купчината оръжия и под одобрителните крясъци на драконяните грабна двата жезъла. Стърм и Ривъруайнд се въоръжиха и рицарят подаде на Танис меча му.
— А сега се пригответе да умрете, човеци! — изкрещя драконът. Крилете му описаха широка дъга и той изведнъж се вдигна във въздуха. Драконяните се развикаха. Някои побягнаха в гората, а други се проснаха по лице на земята.
— Сега! — изкрещя Танис. — Тичай, Карамон!
Огромният воин побягна към гората и се насочи към мястото, където го чакаха Златна Луна и Флинт. Един драконянин се изпречи на пътя му, но той го просна само с един замах. Стърм надаваше соламнийски бойни викове, а съществата крещяха неистово. Няколко от тях се нахвърлиха върху Карамон и той реши да опише с жезъла дъга така, както беше виждал да го прави Златна Луна. Избухна синя светлина и драконяните се строполиха на земята.
Карамон стигна до гората и намери едва дишащия Райстлин в краката на Златна Луна. Тя грабна жезъла и го сложи върху безжизненото тяло на магьосника.
— Няма да стане — поклати глава Флинт.
— Трябва! — каза твърдо Златна Луна и прошепна: — Който и да си ти, господарю на жезъла, излекувай този човек. Моля те. — Повтори същите думи като в транс още много пъти.
Изведнъж дърветата избухнаха в пламъци.
— В името на Бездната! — заекна джуджето. — Погледнете! Карамон се обърна тъкмо навреме, за да види как черният дракон пада с главата напред в огъня. Във въздуха се разхвърчаха горящи парчета дърво и из целия лагер се понесоха искри. Бамбуковите колиби, които още не горяха, пламнаха с всичка сила. Камъшитеният дракон нададе последен писък и също се подпали.
— Таселхоф! — изруга Флинт. — Скапаният кендер е вътре в това чудо! — Той се втурна в горящия лагер на драконяните.
— Карамон… — прошепна Райстлин. Воинът коленичи до него. Магьосникът беше много блед, но очите му гледаха с ясен поглед. Той се надигна немощно, залитна и се подпря на брат си, загледан в унищожителния огън. — Какво става?
— И аз не знам. Таселхоф се направи на дракон и нещата се объркаха. Ти почивай. — Воинът се загледа към лагера и извади меча си в случай, че някой драконянин реши да ги нападне.
Но в момента пленниците бяха последната им грижа. След като техният бог, тоест драконът, се подпали, дисциплината им отиде по дяволите и те се разбягаха с писъци из гората. Неколцина по-едри и очевидно по-интелигентни драконяни сновяха насам-натам и отчаяно се опитваха да въдворят някакъв ред в хаоса. Стърм си проби път през редиците им, без да срещне никаква съпротива. Тъкмо беше стигнал до края на откритото пространство, близо до бамбуковата клетка, когато Флинт притича край него и влезе в горящия лагер.
— Ей! Къде?…
— Тас е в дракона! — Джуджето дори не забави крачка. Стърм се обърна и видя черния дракон, обхванат в пламъци, които се издигаха чак до небето. Лагерът беше обгърнат от непрогледен дим, който не успяваше да се разнесе поради тежкия и влажен въздух. Рицарят се наведе и изтръска няколкото искри, попаднали върху наметката му, след което се затича и бързо настигна късокракото джудже.
— Флинт — изрече той, останал без дъх, и го хвана за ръката, — няма смисъл. Никой не може да оживее в тази пещ! Хайде да се връщаме при останалите…