— Аз ще мина пръв. — Тас пъргаво се покачи върху продълговатия камък и възкликна: — Я, тук пише нещо. Има някакви руни.
— Трябва да ги видя! — прошепна Райстлин, мина отпред и даде заповед на жезъла си: — Ширак!
— Побързай! — изръмжа Стърм. — Току-що съобщи на всичко живо в радиус от двайсет километра къде се намираме.
Райстлин не му обърна внимание, поднесе жезъла си към паяжинообразните руни и започна да ги разучава.
Кендерът се наведе и опипа руните с ръка.
— Какво пише, Райстлин? Можеш ли да го прочетеш? Мисля, че са доста стари.
— Да, отпреди Катаклизма са. Тук пише: „Щедрите хора на великия град Ксак Тсарот ви поздравяват. Домът ни е възнаграден от боговете.“
-Ужасно — потръпна Карамон и огледа запуснатите руини.
— Боговете наистина са ги възнаградили подобаващо — изрече с цинична усмивка Райстлин и прошепна: — Дулак! — Светлината угасна и нощта им се стори още по-черна. — Хайде да тръгваме — подкани ги магьосникът. — Предназначението на това място сигурно е отбелязано и някъде другаде, освен на този обелиск.
След като минаха по импровизирания мост, попаднаха в непроходима джунгла. Отначало не видяха пътека, но Ривъруайнд проучи местността и я откри сред лианите и дърветата. Наведе се и я разгледа за следи. Когато се изправи, лицето му беше мрачно.
— Драконяни? — попита Танис.
— Да — отвърна уморено варваринът. — Много са и стъпките им водят право към града.
— Това ли е разрушеният град, където са ти дали жезъла?
— И където смъртта има черни криле — допълни Ривъруайнд, стисна очи и прокара ръка по лицето си, след което си пое дълбоко въздух. — Не мога да си спомня, но ме е страх. Не знам защо.
Танис докосна ръката му.
— Елфите имат пословица: „Само мъртвите не се страхуват от нищо.“ — И се изненада, когато Ривъруайнд стисна дланта му.
— Никога не съм познавал елфите. Моят народ не ги обича и казва, че не ги е грижа нито за Крин, нито за хората. Сега знам, че грешат. Радвам се, че те срещнах, Танис от Куалиност. Смятам те за свой приятел.
Полуелфът познаваше достатъчно добре начина на мислене на хората от Равнините, за да разбере, че Ривъруайнд току-що бе декларирал, че е готов да пожертва всичко за него, дори живота си. Клетвата в приятелство беше свещена за тях.
— Ти и Златна Луна също сте мои приятели.
Ривъруайнд погледна към нея. Тя се беше подпряла на жезъла си със сгърчено от болка и изтощение лице. Докато я гледаше, чертите му се отпуснаха, но гордостта надделя и той отново надяна непроницаемата си маска.
— Ксак Тсарот не е далеч, а тези следи са стари — каза студено магьосникът и се запъти напред. Не след дълго пътеката се превърна в павиран път.
— Улица! — възкликна Таселхоф.
— Предградията на Ксак Тсарот! — рече задъхано Райстлин.
— Тъкмо навреме! — Флинт огледа местността с отвращение. — Но какво е това? Ако най-великият подарък, даван някога на човек, е тук, то трябва добре да са го скрили!
Танис беше съгласен с него. Никога не бе виждал по-потискащо място. Улицата ги отведе до широк павиран площад. В източната му част стърчаха четири високи колони, върху които нямаше нищо, а наоколо стърчаха отломки от разрушени сгради. Видяха някакво кръгло каменно образование, високо около метър, и Карамон отиде да го разгледа. Накрая заяви, че било кладенец.
— При това дълбок — добави той, наведен през стената. — И мирише отвратително.
Северно от кладенеца се издигаше единствената сграда, която незнайно как беше избегнала разрухата на Катаклизма. Представляваше красива постройка от бял камък, крепена от четири елегантни колони и високи златни порти.
— Това е било храм на древните богове — каза Райстлин по-скоро на себе си, отколкото на останалите, но Златна Луна го чу.
— Храм ли? Много е красив — прошепна захласнато тя и тръгна към вратата.
Останалите огледаха внимателно наоколо, но не откриха други оцелели сгради. На земята лежаха паднали колони и отломки, имаше и счупени статуи с гротескно нащърбени лица. Въпреки това личеше, че някога градът е бил много красив. Всичко беше толкова старо, че дори Флинт се почувства млад. Джуджето седна върху една паднала колона.
— Е, пристигнахме. И сега какво, магьоснико? Райстлин отвори уста, но преди да беше изрекъл и дума, Таселхоф извика:
— Драконянин!
Всички се извърнаха с извадени оръжия. На ръба на кладенеца наистина стоеше и ги гледаше един драконянин.
— Дръжте го! — изкрещя Танис и хукна към него.
Но преди да го стигне, съществото разпери криле и полетя надолу в кладенеца. Райстлин надникна вътре, вдигна ръка, сякаш за да направи заклинание, но се отказа и я отпусна немощно.