— Не мога. Не мога да мисля. Не мога да се съсредоточа. Трябва да поспя!
— Всички сме изморени — съгласи се Танис. — Съществото вече знае, че сме тук. Не можем да сторим нищо, по-добре да си починем.
— То отиде да предупреди някого! — прошепна Райстлин и се уви плътно в наметката си. — Усещате ли? Някой усеща ли злото, което всеки миг ще се събуди и ще завладее света?
Никой не продума.
Таселхоф се покатери върху каменната стена и също надникна в кладенеца.
— Вижте! Драконянинът се носи по водата като листо. Крилете му не мър…
— Тихо! — скастри го Танис.
Таселхоф го изгледа изненадано — никога не го бе чувал да говори толкова напрегнато. Полуелфът стоеше загледан в кладенеца със стиснати юмруци. Наоколо всичко беше неподвижно. Твърде неподвижно. На север продължаваха да се трупат облаци, но нямаше никакъв вятър. Не помръдваше нито един клон, не прошумоляваше нито едно листо. Луните хвърляха върху предметите двойни сенки и всичко изглеждаше изкривено и нереално.
Райстлин бавно се дръпна от кладенеца с вдигната ръка, сякаш за да се предпази от някаква ужасна заплаха.
— Усещам го — преглътна Танис. — Какво е това?
— Да, какво е? — попита Таселхоф, загледан втренчено в кладенеца, който беше тъмен и дълбок като зениците на магьосника.
— Махнете го оттам! — изкрещя Райстлин.
Танис се втурна към кендера. Страхът на магьосника и собственото му усещане, че става нещо ужасно, почти го парализираха. В същия момент земята под краката му се разлюля. Тас изпищя, когато древната стена се пропука и започна да се свлича под краката му. Той разбра, че ще падне в ужасната тъмница долу, и трескаво започна да шари с ръце, опитвайки се да се вкопчи в падащите камъни Танис тичаше отчаяно към него, но беше твърде далеч.
Ривъруайнд също чу вика на Райстлин, но се оказа по-близо до кладенеца. Сграбчи кендера за яката и го вдигна точно когато камъните и хоросанът се свлякоха в бездната.
Земята отново потрепери и от кладенеца изригна студен въздух, който разпръсна прах и сухи листа по площада.
— Бягайте! — опита се да изкрещи Танис, но се задави от смрадта, надигнала се от кладенеца.
Всички гледаха ужасени. Ривъруайнд пръв се съвзе.
— Златна Луна… — извика той и се огледа. Пусна Тас на земята и отново извика: — Златна Луна! — Изведнъж млъкна, защото от дълбините на кладенеца се разнесе пронизителен писък-толкова силен и пронизващ, че се забиваше право в мозъците им.
Звукът парализира Танис. Неспособен да помръдне, той едновременно видя Стърм с изваден меч да отстъпва назад, проблясващото метално лице на Райстлин, който крещеше нещо, и широко отворените удивени очи на Таселхоф, който продължавате да се взира в кладенеца. Стърм грабна кендера, прекоси площада тичешком и хукна към дърветата. Карамон помогна на немощния си брат и също потърси убежище.
Танис усещаше, че от кладенеца се надига някакво чудовищно зло, но не можеше да помръдне. Думите „бягай, глупако, бягай“ отекнаха в мозъка му.
Ривъруайнд продължаваше да стои до кладенеца, борейки се с все по-засилващия се страх, че Златна Луна я няма! Зает да спасява кендера от рухналата стена, не беше видял как бе влязла неразрушения храм. Той се огледа с див поглед и едва запази равновесие върху разлюляната земя. Пронизителният звук и тресящата се земя събудиха в съзнанието му злокобни и кошмарни спомени. „Смърт с черни криле.“ Изпоти се и потрепери, но се насили да съсредоточи мисълта си върху Златна Луна. Тя се нуждаеше от него. Знаеше, че привидното й безстрашие е маска, зад която крие страха, съмненията и несигурността си. На всяка цена трябваше да я намери.
Когато стената на кладенеца започна да се руши, той се отдръпна и зърна застиналия на място Танис, който крещеше нещо и му сочеше към храма. Ривъруайнд не го чу, тъй като пронизителният звук заглушаваше всичко, но разбра — Златна Луна беше там! Обърна се и се затича към храма, но изгуби равновесие и падна на колене. Танис се втурна след него.
В този миг ужасът се надигна от кладенеца — ужасът от трескавите му кошмари.
Това беше дракон.
Ривъруайнд затвори очи и не видя нищо повече.
Танис усети как кръвта се оттегля от тялото му и се почувства безсилен и безжизнен. Видя женски дракон, който се надигаше от кладенеца, и си помисли: „Колко е красива… колко е красива…“
Тя беше черна, с блестящи люспи и лъскави криле, долепени до тялото. Черно-червените и очи имаха цвета на разтопена скала.
От творената уста проблясваха страховити бели зъби, дългият й червен език се виеше при всяко вдишване. Драконът излезе от кладенеца, разпери криле, които затъмниха звездите и лунната светлина. Всяко крило завършваше с остър снежнобял нокът, който грееше в кървавочервено на светлината на Лунитари.