Стомахът на Танис се сви от непознат досега страх. Сърцето му заби толкова силно, че дори дъх не можете да си поеме. Стоеше безпомощен и се взираше в смъртоносното великолепие на съществото, което се издигаше все по-високо в нощното небе. Когато се съвзе, понечи да сложи стрела в арбалета си, но в същия миг драконът проговори.
Каза само една дума на магическия език, но след нея се спусна непрогледна ужасяваща тъмнина, която погълна всичко. Танис изгуби представа къде се намира. Знаеше само, че драконът е някъде отгоре и ще нападне всеки миг. Беше безсилен. Успя само да се хвърли на земята и да пропълзи между руините, отчаяно търсейки убежище.
Лишен от зрение, той се съсредоточи върху слуха си. Чуваше бавното, почти безшумно пляскане на драконовите криле и Усещаше, че кръжи отгоре им, като постепенно набира височина. След малко дори и този шум изчезна. В съзнанието му изникна огромна черна птица, която стоеше в небето и дебнеше.
Внезапно чу тих звук, наподобяващ шумолене на листа пред буря. Лошите предчувствия на Танис се засилиха. Той се притисна до останките от стената на кладенеца и покри главата си с ръце.
Драконът нападна.
Кхисант не виждаше нищо сред мрака, който сама бе предизвикала, но знаеше, че натрапниците все още са на площада, Нейните роби, драконяните, я бяха предупредили, че в земите им е навлязла група същества, едно от които носеше синия кристален жезъл, а господарят Верминаард искаше този жезъл. Беше й го поверил, за да го пази и никога да не попада в човешки ръце, но тя го изгуби и Господарят не бе доволен. На всяка цена трябваше да си го върне и затова изчака една секунда, преди да изрече заклинанието за мрак, за да разгледа внимателно нашествениците и да открие жезъла. Той вече беше попаднал пред погледа й, но тя не го видя и реши да унищожи всички.
Полетя надолу и крилете й се извиха като острие на меч. Спусна се право към кладенеца, където за последно ги бе видяла да се крият. Знаеше, че са парализирани от страх, и беше сигурна, че ще ги унищожи с един замах. Тя отвори отвратителната си уста.
Танис чу приближаването й. Шумът идваше все по-близо и по-близо и накрая замря. Долавяше само скърцането на чудовищните сухожилия, които движеха огромните криле. След това чу могъщо засмукване на въздух и странен шум, който приличаше на пара, излизаща от чайник с кипяща вода. До него плисна някаква течност, капки от която попаднаха върху ръката му. Болката беше непоносима.
Изведнъж се разнесе рев — толкова страшен и изпълнен с агония, че Танис заби нокти в дланите си, за да не се присъедини към него и да издаде местоположението си. Ревът утихна и премина в стенание. Той усети раздвижване във въздуха, когато огромното тяло на дракона прелетя покрай него в мрака. Камъните, към които се беше притиснал, се разклатиха. Трусовете потънаха в кладенеца и земята се успокои.
Настъпи тишина.
Танис си пое въздух и отвори очи.
Мракът се бе разсеял, звездите грееха и луните отново светеха на небето. Полуелфът си пое дълбоко въздух, за да успокои треперещото си тяло, след което се изправи и затича към тъмната фигура на площада. Погледна я, закашля се и извърна глава.
Онова, което беше останало от Ривъруайнд, не приличаше на човек. Плътта се бе свлякла и костите му прозираха под стопената кожа. Очите му бяха изтекли по обгореното лице, а устата му зееше отворена в безмълвен писък. Но най-ужасното бяха органите му, които пулсираха кървавочервени на луната светлина.
Танис се присви и повърна. Беше виждал каква ли не смърт, но това… това бе съвсем различно и знаеше, че тази картина няма да го напусне до самата му смърт. Една силна ръка обви раменете му в безмълвно съчувствие и подкрепа. Замайването премина. Той се изправи и задиша дълбоко. Избърса устата и носа си и се насили да преглътне.
— Добре ли си? — попита загрижено Карамон.
Танис само кимна, защото още не можеше да се съвземе. В този момент чу гласа на Стърм и се обърна.
— Милостиви богове! Та той е още жив! Ръката му помръдна! — Рицарят се задави и не успя да каже нищо повече.
— Довършете го! — изрече дрезгаво Танис. — Стърм…
Рицарят вече бе извадил меча си. Целуна ефеса, вдигна острието към небето и застана пред тялото на Ривъруайнд. Затвори очи и се пренесе мислено в един стар свят, където смъртта в битка беше слава и чест. Бавно и тържествено започна да рецитира соламнийския Химн на Смъртта. Докато изговаряше думите, които успокояваха душата на воина и я пренасяха в покоя на отвъдното, хвана здраво меча си и го насочи към гърдите на варварина.