Танис зяпна изумен. В помещението изведнъж притъмня. Двамата се извърнаха към вратата. Карамон и Стърм внесоха тялото на Ривъруайнд върху импровизираната носилка. Джуджето и кендерът крачеха до нея като стражи на пост — Флинт, още по-състарен и изморен, а Тас — необичайно мълчалив. Зад тях вървеше Райстлин, закачулен и пъхнал ръце в широките ръкави, като въплъщение на самата смърт.
Спряха пред Танис и Златна Луна. Той погледна тялото и притвори очи. От плътното одеяло се процеждаше кръв.
— Отвийте го! — нареди Златна Луна. Карамон изгледа умоляващо Танис.
— Златна Луна… — започна неловко полуелфът.
В това време Райстлин се приближи до носилката и разкъса пропитата с кръв материя.
При вида на обезобразеното тяло Златна Луна пребледня и започна да се задушава. Танис я подхвана, за да не припадне. Тя преглътна и си пое дълбоко въздух, след което се обърна и застана пред мраморната статуя. Внимателно свали синия жезъл от ръцете й и коленичи до тялото на Ривъруайнд.
— Кан-токах. Любими мой. — Тя протегна треперещата си ръка и докосна челото му. Обезобразеното лице се извърна към нея. Една от овъглените ръце помръдна, сякаш да я докосне. След това потръпна и застина напълно неподвижна. Сълзи потекоха от очите на Златна Луна. Тя положи жезъла върху тялото му и помещението се изпълни с мека синя светлина. Всички се почувстваха отпочинали и спокойни. Болката и умората напуснаха телата им. Ужасът от нападението на дракона изчезна от мислите им. Жезълът избледня полека, угасна и над храма отново се спусна мрак. Единствената светлина идваше от мраморната статуя Танис затвори очи, за да настрои отново зрението си към мрака, когато чу плътен глас.
— Кан-токах нех сиракан.
Той сведе поглед към купчината, която доскоро представляваше тялото на Ривъруайнд, и се стъписа. Варваринът беше протегнал ръце към Златна Луна и тя се хвърли в прегръдките му с плач и смях едновременно.
— И така — каза тя, когато стигна края на историята, — трябва да намерим път към разрушения град, който се намира някъде под храма, а след това да вземем дисковете от леговището на дракона.
Изядоха мълчаливо оскъдната си вечеря, насядали на пода в основното помещение на храма. Установиха, че сградата е празна, макар Карамон да докладва, че е видял следи от драконяни по стълбите, както и следи от някакво друго, непознато същество.
Постройката не беше много голяма. От двете страни на коридора, който водеше към основната зала, се виждаха две огромни стаи за поклонение. След залата имаше две кръгли помещения, едното от които гледаше на юг, а другото — на север. Стените им бяха покрити с избледнели и покрити с плесен фрески.
В източната част на храма се издигаше още една двойка позлатени порти. Карамон откри стълби, които водеха надолу към разрушения град. Дочуваше се леко плискане на вода, което им напомни, че градът е бил построен върху голяма издатина, надвесена над Ново море.
Приятелите седнаха, всеки потънал в мислите си, и асимилираха онова, което им беше разказала Златна Луна. Таселхоф прерови всички помещения и се завря във всеки възможен ъгъл, но не откри нищо интересно. Накрая се върна при останалите, нахлупил някакъв древен шлем, който му беше доста голям, но кендерите така или иначе не носеха шлемове, защото ги смятаха за досаден и непотребен аксесоар. Той го подаде на джуджето.
— Какво е това? — попита подозрително Флинт и го вдигна към светлината от жезъла на Райстлин. Изработката бе много елегантна — очевидно произведение на джудже, Флинт прокара нежно ръце по повърхността му. Върхът му беше украсен с опашка от животински косми. Той захвърли на пода драконянския шлем и си го сложи — изглеждаше така, сякаш е правен за него. Усмихна се и го свали, за да се наслади още веднъж на майсторската изработка. Танис го наблюдаваше развеселен.
— Това е конска опашка — каза той и посочи украсата.
— Не, не е! — намръщи се джуджето и я подуши. Не се разкиха и изгледа Танис тържествуващо. — Това са косми от грифонска грива.
Карамон се задави.
— Грифон! В Крин има толкова грифони, колкото…
— Дракони — намеси се Райстлин. Разговорът секна веднага.
След известно време Стърм се прокашля:
— Няма да е лошо да поспим малко. Аз ще пазя пръв.
— Тази нощ не е нужно никой да пази — каза тихо Златна Луна, която бе седнала до Ривъруайнд. От чудотворното си възкресение насам варваринът не беше обелил дума. Само седеше и се взираше в статуята на Мишакал, тъй като позна в нея жената, която му бе дала жезъла, но отказа да отговаря на каквито и да било въпроси.