— Кои бяха тези, в името на Бездната? — възкликна Карамон. — Не бяха драконяни, освен ако не са от някакъв много нисък и дебел вид. И откъде дойдоха?
— От северната страна на залата — обясни Тас. — Там също има врата. Но скърцането идва от южната врата, където изчезнаха тия същества.
— А какво има на изток? — попита Танис.
— Ако се съди по шума й, около трийсетметрова пропаст — отвърна кендерът. — Подът е пропаднал. Не препоръчвам да се влиза там.
Флинт подуши въздуха.
— Надушвам нещо… познато. Но не се сещам какво.
— Аз надушвам смърт — потръпна Златна Луна и стисна жезъла си.
— Не, нещо по-ужасно — измърмори Флинт. Изведнъж се ококори и лицето му почервеня от ярост. — Сетих се! Джуджета-земерови! — изрева той и свали брадвата от рамото си. — Е, няма да ги бъде дълго! Ще ги превърна във вонящи трупове!
Флинт се втурна напред. Танис, Стърм и Карамон скочиха и го хванаха тъкмо когато беше стигнал до коридора.
— Тихо! — заповяда Танис на побеснялото джудже. — Защо си толкова сигурен, че това са земерови?
Джуджето гневно се изскубна от хватката на Карамон.
— Защо съм толкова сигурен ли? — изрева отново, но после гласът му спадна до дрезгав шепот. — Та нали точно те ме държаха затворен три години!
— Така ли? — изненада се Танис.
— Затова не ти казах къде съм бил последните пет години. — Флинт се изчерви от неудобство. — Но се заклех да отмъстя. Ще убия всяко джудже-земеров, което ми попадне пред погледа.
— Чакай малко — прекъсна го Стърм. — Те не са зли. Във всеки случай не колкото таласъмите например. Защо им е да съжителстват тук с драконяните?
— Роби — поясни студено Райстлин. — Земеровите несъмнено живеят тук от много време, може би още откакто градът е бил напуснат. И когато драконяните дошли да охраняват дисковете, решили да ги използват като роби.
— Значи може и да ни помогнат — измърмори Танис.
— Земеровите? — избухна Флинт. — Ще се доверите на тези гнусни, малки…
— Не, естествено, че няма да им се доверим. Но почти всеки роб е готов да предаде господаря си, а тези земерови — като повечето джуджета — не изпитват чувство за лоялност към никого, освен към главатарите си. И е възможно да ни помогнат, доколкото това не застрашава собствените им мръсни кожи.
— Добре тогава, аз пък съм катърски задник! — изрече с отвращение Флинт, хвърли брадвата си на земята, свали торбата от пояса и седна със скръстени ръце. — Давай! Помоли новите си приятели за помощ. Но аз не желая да участвам! Да влезеш право в устата на дракона!
Танис и Стърм се спогледаха загрижено, тъй като си спомниха инцидента с лодката, Флинт беше невероятен инат и полуелфът си помисли, че този път едва ли ще го разубедят.
— Не знам — въздъхна Карамон и поклати глава. — Жалко, че джуджето няма да дойде. Ако успеем да накараме тази паплач да ни помогне, кой ще ги държи под око?
Изненадан от хитростта му, Танис се усмихна и пое топката.
— Стърм, предполагам.
— Стърм ли! — Джуджето скочи. — Рицар, който никога няма да прониже врага в гръб? Ще ви трябва някой, който познава тези смрадливи същества…
— Прав си — отбеляза много сериозно Танис. — Но това означава да дойдеш с нас.
— Как не! — изръмжа Флинт, грабна нещата си и закрачи по коридора. — Идвате ли?
Спътниците прикриха усмивките си и го последваха в Залата на Предците. Гледаха да се придържат близо до стената и да избягват опасния под. Тръгнаха на юг и навлязоха в сумрачен проход, който само след няколко метра рязко зави на изток. За пореден път чуха пропукване. Металическото скърцане беше престанало. Изведнъж зад тях отново се разнесе топуркане на крака.
— Земерови! — изръмжа Флинт.
— Назад! — заповяда Танис. — Пригответе се да ги нападнем. Не можем да ги оставим да вдигнат тревога!
Долепиха гърбове до стената и стиснаха оръжията си. Флинт беше вдигнал брадвата си, а на лицето му бе изписано жадно очакване. Когато обърнаха погледи към просторната зала, видяха, че насреща им се задава друга група ниски и дебели фигури.
Изведнъж водачът им вдигна глава и ги видя. Карамон изскочи пред дребосъците и вдигна заповеднически огромната си ръка.
— Стой!
Джуджетата го изгледаха, обърнаха се като един и изчезнаха зад източния ъгъл. Воинът се извърна и изненадано погледна натам.
— Стой… — изрече той развеселен.
Едно джудже се показа иззад ъгъла, погледна го и сложи мръсния си пръст на устните.