— Къде живее Големият Бълп? — попита Танис, вперил поглед в мъртвия град под краката си.
— Казва, че живеел ей там, в онази сграда в западната част на пещерата — посочи Райстлин.
— А кой обитава онези, ремонтираните, точно под нас?
— Шефове — отвърна Бупу и потрепери.
— Колко шефове?
— Един и още един, и още един. — Тя продължи да брои, но не й стигнаха пръстите. — Двама. Не повече от двама.
— Което означава между двеста и две хиляди — измърмори Стърм. — Как можем да се видим с този Голям Бълп?
— Голям Бълп? — втренчи се в него Бупу. — Голям Бълп, Фудж I, Велики?
— Как да стигнем до него, без да ни хванат шефовете? Вместо отговор тя посочи издигащия се казан с драконяни.
Танис я изгледа неразбиращо и погледна Стърм, който сви рамене. Бупу въздъхна изтощено и се обърна към Райстлин, но тъй като и той очевидно не разбираше нищо, поясни:
— Шефове отиват нагоре. Ние надолу.
Райстлин се загледа в лифта и кимна.
— Драконяните сигурно мислят, че сме останали горе. Ако повечето от тях са там, тук ще е по-безопасно.
— Добре — каза Стърм. — Но как, в името на Ищар, ще слезем? Някои от нас не могат да летят!
Бупу разпери ръце.
— Лиани! — каза тя и като видя, че всички я зяпат недоумяващо, отиде до водопада и посочи надолу.
От ръба като огромни змии се спускаха дебели и здрави лиани. Листата бяха изсъхнали и на места опадали, но самите растения изглеждаха здрави, макар и леко хлъзгави.
Златна Луна, необичайно бледа, отиде до ръба, надникна и побърза да се отдръпне. Височината бе не по-малка от двеста метра и долу имаше някаква неравна улица. Ривъруайнд я прегърна, за да я успокои.
— И по-неприятни неща съм вършил — заяви Карамон.
— На мен това не ми харесва — казал Флинт. — Но е по-добре, отколкото да се пързаляш по някаква отходна шахта. — Джуджето се хвана за една лиана и внимателно започна да се спуска по нея. — Не е чак толкова лошо — извика то на останалите.
Таселхоф го последва толкова ловко, че Бупу му изръкопляска.
Тя се обърна и погледна Райстлин. Магьосникът й се усмихна покровителствено и застана на ръба на скалата.
— Пветрфал. — Кристалът на жезъла проблесна, Райстлин скочи и изчезна в мъглата.
Бупу изписка и Танис я хвана, уплашен да не се хвърли след кумира си.
— Той е добре — увери я полуелфът и изпита съжаление, като видя неподправената мъка на лицето й. — Магия! Разбиращ ли?
Бупу явно не разбираше, защото го изгледа подозрително, преметна торбата си през рамо, улови една лиана и започна да се спуска. Останалите се канеха да я последват, когато Златна Луна изведнъж каза:
— Не мога.
Ривъруайнд я хвана за ръце и каза нежно:
— Кан-тока. Няма нищо страшно. Нали чу какво каза джуджето? Само не гледай надолу.
Златна Луна поклати глава. Брадичката й трепереше.
— Трябва да има и друг път — заинати се тя. — Нека го потърсим.
— Какво става? — попита Танис. — Трябва да побързаме…
— Тя се бои от високото — обясни Ривъруайнд. Златна Луна го отблъсна от Себе си и изкрещя:
— Как посмя да му кажеш? Той я изгледа хладно.
— Какво като съм му казал? Той не ти е поданик. Какво лошо има в това да знае, че си най-обикновен човек и имаш своите слабости? Тук единственият твой поданик, когото можеш да впечатляваш с постъпките си, Главатарке, съм аз!
Ривъруайнд едва ли щеше да й причини по-голяма болка, дори да я беше ударил. Кръвта се оттегли от лицето й, очите й се разшириха и се вкамениха.
— Моля те, закрепи добре жезъла на гърба ми — обърна се тя към Танис.
— Златна Луна, той не искаше…
— Направи каквото ти казвам! — изрепчи се тя и в сините й очи проблесна опасен пламък.
Танис въздъхна и завърза жезъла на гърба й. Когато го закрепи добре, тя закрачи към ръба на скалата. Стърм скочи и я изпревари.
— Разреши ми да се спусна преди теб. Ако се подхлъзнеш…
— Ако се подхлъзна и падна, ще паднеш и ти. Единственото, което ще постигнем, е да умрем заедно — кресна му тя, наведе се, хвана здраво една лиана и се отблъсна от скалата. Ръцете й се приплъзнаха почти в същата секунда.
Танис затаи дъх, а Стърм се хвърли напред, макар да знаеше, че не може да помогне с нищо. Ривъруайнд стоеше с безизразно лице и не помръдваше. Златна Луна панически започна да се хваща за лианите и листата, докато накрая успя да се задържи, дишайки отчаяно. Притисна лице към листата и затвори очи, за да не гледа ужасяващата височина. Стърм прекрачи ръба и се спусна до нея.