— Армия! Влезе армия! — Ехото отекна по цялата улица.
— Ба! — изсумтя Бупу. — Тъп глъп-фунгер! Хайде! Отива при Голям Бълп.
Тя закрачи по коридора, притиснала торбата към гърдите си. Виковете на стража още отекваха по коридора.
— Армия! Армия гиганти! Спасявайте Голям Бълп.
Великият Голям Бълп, Фудж I бе земеров сред земеровите. Изглеждаше почти интелигентен, а освен това се говореше, че е ужасно богат и невероятен негодник. Бълп открай време бе най-таченият клан в Ксак Тсарот, или „Т“, както му викаха самите те, още откакто една нощ Нулф Бълп паднал мъртвопиян в пещерата и открил града. На сутринта, когато изтрезнял, го обявил за собственост на своя клан. Бълп веднага се нанесли и били така благосклонни да позволят и на клановете Стъд и Глъп да се заселят в града.
Според стандартите на земеровите животът в града беше прекрасен. Външният свят не ги интересуваше (макар същият този свят да нямаше никакво понятие, че са тук, а дори да имаше, едва ли щеше да даде и пет пари). Бълп не срещаха никакви трудности да налагат властта си над другите кланове, тъй като лифтът бе конструиран от техен представител на име Глунгу с научно мислене (някои завистливи членове на клана Стъд разпространяваха слухове, че майка му била гном). Лифтът им позволяваше да тършуват из джунглата над града, което повишаваше неимоверно благоденствието им. Глунгу Бълп се превърнал в герой и бил провъзгласен за Голям Бълп. Така главатарството на клановете останало във вечно владение на Бълп.
Минали години и външният свят изведнъж проявил интерес към Ксак Тсарот. Новодошлите драконяни и самият дракон помрачили безгрижния живот на земеровите. Първоначално те възнамерявали да прочистят града от малките мърляви досадници, но джуджетата, водени от великия Фудж, се държали толкова угоднически, че съществата проявили милосърдие и само ги поробили.
След стотиците безгрижни години в Ксак Тсарот на джуджетата им се наложило да работят. Драконяните ремонтирали няколко сгради и поставили града на бойна нога и животът на джуджетата се стъжнил, защото трябвало да чистят, да готвят и да поправят разни работи.
Да се каже, че Големият Бълп бе доволен от ситуацията, би било лъжа. Той прекарваше часове в размисъл как да прогони омразния дракон и естествено знаеше къде е леговището му, дори беше открил таен проход дотам, тъй като беше впечатлен от огромното количество красиви камъни и лъскав монети в подземното помещение.
В дните на буйната си младост Големият Бълп бе попътувал из света и знаеше, че другите народи ценяха тези вещи и даваха срещу тях чудни шарени дрешки (а земеровите имаха особена слабост към тях). Тогава той нарисува импровизирана карта, за да не се изгуби, ако му се наложи отново да стигне до съкровищницата. Дори прояви достатъчно разум да почисти дребните камъчета.
Фудж от месеци мечтаеше за това богатство, но така и не му се удаде възможност да го зърне отново. Причините бяха две: първата — че драконът не излезе повече оттам, а втората — че така и не успя да разбере какво е нарисувал на картата. Защо драконът не си отидеше завинаги или не се появеше някой герой, който да го прободе с меча си? Такива бяха най-съкровените мисли на Фудж и точно такова беше положението, когато чу крясъците на стражите, че идела армия. И когато Бупу успя да го измъкне изпод леглото и му обясни, че не го напада никаква армия от гиганти, той най-сетне повярва, че мечтите му са на път да се сбъднат.
— Значи сте дошли да убиете дракона? — попита великият Голям Бълп.
— Не, не сме дошли за това — отвърна Танис. Спътниците стояха пред трона на джуджето, което Бупу им бе представила като великия Голям Бълп. Докато влизаха в тронната зала, тя ги наблюдаваше много внимателно за най-малкия признак на непочтителност. Не остана разочарована. При добро желание физиономиите им можеха да се определят като зашеметени. Първите земерови се бяха постарали да украсят залата на господаря си с всичко шарено, което бяха успели да докопат от развалините на Ксак Тсарот. Следвайки максимата, че десет метра златоткана тъкан са по-добри от един метър, и необременявани от добрия вкус, те бяха украсили с блестящи материи всеки квадратен сантиметър от помещението. От тавана висяха огромни гоблени (някои с главата надолу). Възможно бе някога да са били изящни произведения, отразяващи живота на града и неговите хора, но в желанието си да ги освежат джуджетата ги бяха нацапали с какви ли не краски. Стърм бе шокиран от един яркочервен Хума, който се биеше с дракон на морави петна под изумруденозелено небе.