Танис изсъска на Златна Луна да остане на мястото си, но като погледна мъртвешкибледото й лице, не разбра дали изобщо го беше чула.
— Подчини се! — Драконът сведе заплашително глава. — Подчини се — или магьосникът ще умре. А след него рицарят, полуелфът и така, докато останеш само ти, жено от Кве-шу. Тогава ще ми донесеш жезъла и ще молиш за милост.
Златна Луна сведе глава, внимателно отмести Ривъруайнд от пътя си и нежно прегърна Танис.
— Сбогом, приятелю — каза тя високо, допря бузата си до неговата и прошепна: — Знам какво правя. Ще занеса жезъла на дракона и…
— Не — прекъсна я Танис, — тя така или иначе ще ни убие.
— Чуй ме! — Златна Луна заби нокти в ръката му. — Остани при Ривъруайнд и не му позволявай да ме спре.
— А ако аз те спра? — Той я притисна нежно в обятията си.
— Няма да го сториш — усмихна се тъжно момичето, — защото знаеш, че всеки е предопределен да изпълни онова, което му е отредила съдбата. Така каза и Господарката на гората. Ривъруайнд има нужда от теб. Сбогом, приятелю.
Златна Луна отстъпи и впери сините си очи в Ривъруайнд, запаметявайки всяка подробност, за да я отнесе със себе си във вечността. Варваринът осъзна, че тя се сбогува с него, и тръгна към нея, но Танис го спря.
— Ривъруайнд — прошепна той, — имай й доверие. Тя ти е вярвала през всички тези години. Чакала те е, докато си водил своите битки. Сега ти трябва да я разбереш. Това е нейната битка.
Ривъруайнд потрепери, жилите на врата му се изпънаха, но остана на мястото си. Танис го хвана за ръката, но той дори не го погледна. Очите му бяха приковани в Златна Луна.
— Защо се бавиш? — попита драконът. — Взе да ми доскучава. Ела насам!
Златна Луна откъсна поглед от Ривъруайнд и мина покрай Флинт и Таселхоф. Джуджето сведе глава, а Тас я гледаше с широко отворени очи. За пръв път в живота си се почувства малък, безпомощен и много сам. Усещането беше толкова ужасно, че смъртта бе за предпочитане.
Златна Луна спря до Карамон и сложи ръка на рамото му.
— Не се бой — успокои тя огромния воин, който не откъсваше поглед от брат си, — той няма да пострада.
Карамон преглътна с усилие и кимна. Златна Луна отиде при Стърм и изведнъж залитна. Рицарят я подхвана и я задържа в ръцете си.
— Ела с мен, Стърм — прошепна тя. — Закълни се, че каквото и да стане, ще правиш това, което ти кажа. Закълни се в честта си на соламнийски рицар.
Той се поколеба, но ясният поглед на Златна Луна прикова неговия.
— Закълни се, или отивам сама.
— Заклевам се, милейди — отвърна й неохотно. — И ще се подчиня.
Тя въздъхна признателно.
— Но не прави никакви заплашителни движения. Варварката от Равнините и рицарят тръгнаха към дракона.
Затворил очи, Райстлин лежеше под нокътя на дракона и се подготвяше за последното заклинание в живота си. Но думи главата си.
Жертвам се — и за какво? — замисли се с горчивина той. — За да спася тези глупаци от кашата, в която сами се забъркаха? Те няма да нападнат дракона, за да не ми се случи нещо, въпреки че се боят от мен и ме презират. Това е глупаво. И саможертвата ми е глупава. Защо да умирам, след като аз повече от тях заслужавам да живея?
Не го правиш заради тях, отговори му един глас. Райстлин се сепна и се опита да го разпознае. Гласът беше съвсем истински и много познат, но така и не се сещаше чий е. Знаеше само, че го бе чувал само в мигове на върховно напрежение. Колкото по-близо беше смъртта, толкова по-силен ставаше този глас.
Знаеш, че не правиш тази жертва заради тях, а защото не можеш да понесеш поражението! Досега никой не те е побеждавал, дори смъртта…
Райстлин си пое дъх и се отпусна. Смисълът на казаното му убягваше, както и притежателят на гласа. Но си припомни заклинанието съвсем ясно. „Астол аракхккум…“ — измърмори и почувства как магията завладява немощното му тяло. В този момент го прекъсна друг глас, също така реален, който прозвуча направо в съзнанието му. Той отвори очи, извърна бавно глава и огледа присъстващите.
Гласът бе женски и принадлежеше на варварката. Райстлин впери поглед в нея. Тя пристъпваше към олтара, облегната на ръката на Стърм. Думите, които изговаряше единствено със съзнанието си, стигаха до неговото. Той я изгледа хладно със стъкления си поглед. Необичайното му зрение бе убило завинаги всички физически пориви, които беше изпитвал при вида на човешко тяло. Не виждаше красотата, която бе очаровала Танис и брат му. Очите му виждаха само как тя вехне и умира, но не изпитваше нито симпатия, нито съчувствие. Знаеше, че го съжалява и я мразеше за това, но едновременно се страхуваше от нея. Но защо тогава му говореше?