Златна Луна бе отгатнала какво възнамерява да направи и му беше казала, че не е нужно. Избраната била тя. Тя трябвало да извърши жертвоприношението.
Той продължи да я наблюдава със странните си очи. Златна Луна пристъпваше, без да сваля поглед от дракона. — Стърм вървеше до нея горд, древен и благороден като самия Хума. Каква достойна походка и какъв достоен съучастник в жертвоприношението! Но защо Ривъруайнд не беше с нея? Не виждаше ли какво става? Райстлин премести погледа си към него. Да, естествено. Полуелфът стоеше до варварина със скръбна физиономия и несъмнено сипеше потоци от мъдри слова.
Ривъруайнд явно се беше поддал на излъчването му също като тъпак Карамон. Магьосникът отново погледна Златна Луна.
Тя вече стоеше пред дракона — бледа и решителна. Стърм изживяваше огромен душевен смут и му личеше. Навярно жената го бе накарала да се закълне, че ще й се подчини. Райстлин сви устни.
Драконът заговори и магьосникът се напрегна.
— Остави жезъла при тези остатъци на човешката суета — нареди и кимна с бляскавата си люспеста глава в посока на купищата скъпоценности зад олтара.
Парализираната от страх жена не помръдна. Не можеше да стори нищо, освен да се взира в съществото и да трепери. Стърм с усилие преодоля странното чувство, което сковаваше и него, и започна да се оглежда за Дисковете на Мишакал. Никога не беше предполагал, че може да изпита такъв страх. Започна да повтаря наум девиза: „Честта е живот“, като съзнаваше, че единствено гордостта го възпира да не побегне в същия миг.
Златна Луна видя треперещите му ръце и избилата по лицето му пот. „Милостива богиньо“, извика в мислите си, „дай ми смелост!“ Стърм я побутна и тя осъзна, че трябва да каже нещо. Мълчанието бе продължило твърде дълго.
— Какво ще ни дадеш в замяна? — попита спокойно тя, макар че гърлото й беше пресъхнало и езикът й едва се обръщаше в устата.
Драконът се изсмя с пронизителен, противен смях.
— Какво ще ви дам ли? — Той изви змийската си шия към нея. — Нищо! Абсолютно нищо. Не преговарям с крадци. Все пак… — Главата отново се изви назад и червените очи се превърнаха в цепки. Нокътят се заби в плътта на Райстлин. Магьосникът се сгърчи от болка, но не издаде стон. Драконът извади нокътя и го вдигна така, че всички да видят стичащата се от него кръв. — Възможно е господарят Верминаард да оцени това, че сте предали жезъла доброволно. Възможно е дори да прояви милост. Но знай, жено от Кве-шу, че твоите приятели не са му нужни. Дай ми жезъла и ще ги пощадя. Ако обаче ме принудиш да ти го отнемат насила — те ще умрат. И първи ще бъде магьосникът!
Златна Луна изглеждаше сломена, но в този момент към нея се приближи Стърм.
— Открих Дисковете — прошепна тихо и улови треперещата й ръка. — Твърдо ли си решена, милейди?
Тя сведе глава. Беше бледа като мъртвец, но изражението й бе непреклонно. От плитката й се бяха измъкнали няколко кичура сребристоруса коса, които скриваха лицето й от дракона. Златна Луна намери сили в себе си, вдигна поглед към рицаря и му се усмихна. Усмивката й бе едновременно тъжна и изпълнена с покой — като на мраморната богиня. Не каза нищо, но Стърм разбра посланието й и се поклони в знак на подчинение.
— Моля се смелостта ми да е поне колкото твоята, милейди. Няма да те предам.
— Сбогом, рицарю. Кажи на Ривъруайнд… — Гласът й изневери и очите й се напълниха със сълзи. Тя се побоя да не се размекне, преглътна думите и се обърна към дракона. Богиня Мишакал изпълваше съзнанието й, отговаряйки на молитвата й. Вдигни жезъла. Смело! Златна Луна призова на помощ цялата си сила и вдигна синия кристален жезъл.
— Не се предаваме! — Гласът й отекна едновременно със замаха на жезъла и преди драконът да се осъзнае, тя го стовари върху вдигнатия над Райстлин крак.
При допира с плътта на дракона жезълът издаде нисък, ясен звук и се счупи на две. От парчетата изригна ослепителна синя светлина, която обгърна чудовището.
Кхисант изпищя яростно. Беше ранена смъртоносно. Размаха диво опашка и изви глава, опитвайки се да избяга от изгарящата светлина. Искаше единствено да убива, да унищожи тези, които се осмелиха да й причинят такава болка. Но синият огън я погълна така, както бе погълнал и Златна Луна.
Дъщерята на Главатаря стискаше здраво счупения жезъл и когато светлината започна да се усилва, го приближи възможно най-близо до дракона. Синият огън изгаряше ръцете й и тя падна на колене, но не го изпусна. Чу пронизителния писък, а след него единствено кристален звън. Болката бе толкова силна, че вече не я чувстваше като част от себе си. Изведнъж я налегна страшна умора. Помисли, че ще заспи и ще се събуди там, където беше истинското й място…