— Ако докоснеш тялото му, ще умреш — каза заплашително. — Дори драконът ти няма да те спаси. Този рицар беше мой приятел и няма да позволя неговият убиец да се гаври с тялото му.
— Нямам такова намерение — отвърна Драконовият Господар, наведе се бавно и затвори очите, вперени в слънцето. След това се изправи и отмести ботуша си от дръжката на копието. — Той беше и мой приятел. Разбрах го в момента, в който го убих.
— Не ти вярвам! Това е невъзможно!
Драконовият Господар свали рогатата маска и се усмихна чаровно.
— Сигурно си чувала за мен, Лораланталаса. Нали така ти беше името? — Лорана кимна отнесено и се изправи.
— Аз се казвам…
— Китиара.
— Откъде знаеш?
— Един сън…
— А, да, сънят… — Китиара прокара ръка през тъмните си къдрици. — Танис ми каза за него. Май всички сте сънували едно и също. Поне той мислеше така. — Тя сведе поглед към тялото на рицаря, което лежеше в краката й. — Странно как се сбъдна смъртта на Стърм. Танис каза, че и неговият сън се е сбъднал — онзи момент, когато съм спасила живота му.
Лорана потрепери, кръвта се стече от лицето й и то стана прозрачно.
— Танис?… Ти си видяла Танис?
— Разделихме се само преди два дни. Оставих го във Флотсам да движи нещата, докато ме няма.
Хладните думи пронизаха душата й така, както копието й бе пронизало Стърм. Всичко около нея се завъртя. Каменната стена сякаш се обърна, а небето и земята се раздвижиха в трескав танц. Тя залитна, но с последни сили успя да се задържи и да не покаже слабостта си пред тази жена. Китиара не забеляза нищо. Тя се наведе и вдигна оръжието, което Лорана беше изтървала, и го огледа с интерес.
— Значи това е прословутото драконово копие? — Лорана преглътна скръбта си и се насили да отвърне хладнокръвно.
— Да. И ако искаш да разбереш какво прави, иди в крепостта и виж какво остана от твоите дракони.
Китиара хвърли бърз поглед към двора, но не прояви особен интерес.
— Не то подмами драконите в капана и разпиля войската ми — отвърна ледено. Лорана обърна глава към пустата равнина.
— Да — продължи Китиара, като видя изражението й, — днес победихте, но радостта ви ще е кратка. — Подхвърли небрежно копието и го насочи право към сърцето й.
Девойката не помръдна и с нищо не издаде страха си.
— Благодаря за оръжието — усмихна се Китиара. — Докладваха ми за него и сега ще проверим дали е толкова прехвалено, колкото казват. — Тя се поклони леко, сложи отново маската и се обърна. Погледът й попадна върху тялото на мъртвия рицар.
— На мен ще са ми нужни поне три дни, за да събера войската си. Давам ви това време, за да направите достойна за него церемония.
Споменът за смъртта на Стърм бързо върна Лорана към действителността, сякаш някой я заля със студена вода. Тя застана между тялото му и Драконовия Господар и погледна кафявите очи иззад маската.
— Какво ще кажеш на Танис?
— Нищо — отвърна простичко Китиара. — Абсолютно нищо.
— Тя се обърна и закрачи по стената.
Лорана не можеше да откъсне поглед от грациозната й походка и най-вече от копието, огряно от слънчевите лъчи. Съзнаваше, че трябва да си го върне — долу имаше цяла войска от рицари и трябваше само да извика, — но изтощеното й тяло отказа да се подчини. Само гордостта й помагаше да не се свлече върху каменната стена.
„Вземи го, но знай, че нищо не можеш да направиш“ — обърна се без думи към отдалечаващата се фигура.
Китиара се отдалечи точно когато рицарите влачеха главата на единия от двата дракона. Скай потрепери от тази гледка и в гърдите й заклокочи див вой. Рицарите погледнаха нагоре и извадиха оръжията си, но Лорана вдигна ръка — последното, което успя да стори — и те свалиха неохотно оръжията си.
Китиара ги изгледа презрително, погали шията на Скай, за да я успокои, и я възседна. Огромният дракон разпери криле, вдигна се леко във въздуха и прелетя точно над Лорана.
— Сбогом, Лораланталаса!
Тя вдигна глава и видя Китиара, ослепителна в тъмносинята си униформа, да държи високо над главата си драконовото копие. В този момент го пусна и то падна в краката на Лорана.
— Задръж си го! Обзалагам се, че ще ти потрябва!
Синият дракон разпери криле и полетя, носен от въздушните течения, за да изчезне там, откъдето беше изгряло слънцето.
15.
Погребението.
Нощта се спусна над Кулата на Висшите Клерикали. Черни облаци закриваха луните, дори една звезда не проблясваше на небето. Вятърът беше преминал в ураган и навяваше сняг и лед, които пронизваха броните като стрели. Никой не стоеше на пост. Всеки, осмелил се да застане на бойниците, рискуваше да измръзне. Но постове не бяха и нужни. През целия ден, чак докато слънцето залезе, те се бяха взирали в снежните равнини, но нямаше и следа от драконовите войски. Дори когато се смрачи, на хоризонта не се виждаха никакви лагерни огньове.