Алхана напразно се взираше от прозореца на стаята си в Кулата на звездите, очаквайки промяна. Тя бе решила да отиде при народа си в Южен Ергот, но грифоните, които се завърнаха след бягството на дракона, й донесоха страшната вест за войната между хората и елфите. Преди няколко месеца щеше да посрещне тази новина с безразличие, дори щеше да се зарадва, но сега, когато познаваше Танис и приятелите му, разбираше, че тя е плод на световното зло.
Осъзнаваше, че трябва да се върне при народа си и да предотврати тази лудост, но си каза, че времето не е подходящо за път. А истината бе, че се страхуваше да се изправи пред хората си и да им разкаже за поруганата земя и за обещанието, което даде на умиращия си баща — елфите да се върнат и да построят наново прекрасната си родина, след като помогнат на хората да победят Кралицата на мрака и нейните войски.
Не че се съмняваше в успеха си, но се ужасяваше от мисълта да напусне тихото си убежище в Силванести и отново да се изправи в центъра на войната, затова непрекъснато отлагаше заминаването си. Освен това се страхуваше и едновременно копнееше да види човека, когото обичаше — благородния и горд рицар, който всяка нощ се явяваше в сънищата й и чиято душа бе обвързана с нейната посредством Звездата. С всеки изминал ден любовта й се засилваше, както се засилваше и страхът й от тази любов. Най-накрая реши да тръгне само когато може да им даде някаква надежда. В противен случай те нямаше да се върнат и щяха да се предадат на отчаянието.
И така, ден след ден, тя продължи да се взира през прозореца. Но надеждата не идваше.
Зимните нощи ставаха все по-дълги, а мракът — все по-дълбок. Докато една вечер я обзе странна слабост и светът сякаш престана да съществува. Неимоверна болка прониза тялото й, тя се свлече върху каменните плочи и сграбчи своята Звезда, която премигна и помръкна.
— Няма надежда! — изплака горчиво и размаха ръка към небесата. — Няма нищо освен смърт и отчаяние!
Тя стисна украшението и острите му ръбове порязаха дланта й.
Не помнеше как се прибра в стаята си, но когато влезе, погледна за последно умиращата земя, след това се разрида и заключи дървените капаци на прозореца.
„Светът да се оправя сам, а народът ми да погине така, както сам е избрал. Злото е по-силно и никой не може да го спре. А аз ще умра тук, при моя баща.“
Същата нощ реши да предприеме последната си прощална разходка из своята земя, наметна някаква дреха и се отправи към гроба на баща си под изкривеното дърво. В ръката си държеше Звездата. Тя се хвърли на земята и започна да копае трескаво замръзналата почва с голи ръце. Скоро те се разкървавиха и изтръпнаха, но това не я интересуваше. Тази болка бе добре дошла, защото можеше да я понесе по-леко от другата, която разяждаше сърцето й.
Накрая успя да изкопае една малка дупка, сложи в нея Звездата и се разплака. След известно време избърса сълзите си и започна да зарива дупката, но изведнъж се спря. Ръцете й се разтрепериха. Тя посегна неуверено, взе отново бижуто и избърна калта, чудейки се дали не полудява от скръб. Не, в центъра на Звездата блещукаше малко пламъче, което се разгоря буквално през очите й.
— Но той е мъртъв! — възкликна, без да откъсва поглед от украшението, което сияеше в сребърната светлина на Солинари. Само че тази светлина…
Изведнъж някакъв шум я сепна. Алхана се отдръпна, защото се уплаши, че разкривеното дърво над гроба иска да я сграбчи с уродливите си клони, но то престана да се гърчи и за миг остана неподвижно, след което сякаш въздъхна и се обърна към небето. Стволът му се изправи, а кората се изглади и заблестя на сребристата светлина. Кръвта престана да тече и листата оживяха.
Алхана се изправи неуверено и погледна земята, но друга промяна нямаше. Останалите дървета си бяха все същите. Всички, освен това на гроба на Лорак. Тя се втренчи невярващо в него. Да! То се беше променило и дори бе станало още по-красиво. Алхана вдигна бижуто, внимателно го постави на верижката до сърцето си и тръгна към Кулата. Очакваше я много работа, преди да тръгне за Ергот.
На следващата сутрин, когато бледото зимно слънце огря поруганата земя на Силванести, тя погледна с надежда към гората, но промяна нямаше — злокобното зеленикаво сияние все още тегнеше над гърчещите се дървета. И тогава разбра, че докато елфите не се върнат и не го променят с труда си, всичко ще си остане същото, освен дървото над гроба на баща й.