Той стисна пластината толкова силно, че острите й ръбове се впиха в плътта му. Сетне изкрещя магически думи, които не беше произнасял откакто, заедно с края на Четвъртата епоха, боговете си бяха заминали и запрати плочката право срещу приближаващите дракониди. Нямаше абсолютно никаква идея какво трябва да се случи. Просто последен акт на отчаяние.
Виждайки, че магьосникът хвърля нещо срещу тях, гущероподобните създания рязко спряха на място, изпълнени с подозрения.
Лицевата пластинка удари земята пред краката им.
Драконидите за малко щяха да се изпотъпчат, в опит да избегнат предполагаемата експлозия.
Пластината се търколи, поклати се намясто и замръзна. Някои от драконидите избухнаха в смях.
Плочката започна да грее. От нея избликна струя ослепително синя светлина и се заби в гърдите на Палин.
Ударът го разтърси и едва не накара сърцето му да спре. За един безкрайно мъчителен миг беше напълно убеден, че устройството го наказва, че му отмъщава, задето се е отнесъл по такъв начин с него. Сетне почувства как тялото му се препълва с могъщество. Магията — старата магия, отново се бе завърнала и сега гореше във вените му. Кръвта му закипя, наситена с вълшебство, което едновременно го караше да изпитва замайване и въодушевление. Магията запя в душата му и накара плътта му да затрепти. Несъзнателно изкрещя думите на първото заклинание, което му хрумна и учудено си даде сметка, че все още си ги спомня съвсем ясно.
Но нима през изминалите години не беше рецитирал тези думи отново и отново в скръбна и безкрайна литания?
От върховете на пръстите му припламнаха огнени кълба, които се забиха в напредващите дракониди. Магическият огън гореше толкова ожесточено, че поразените гущероподобни мигом избухнаха като живи факли. Яростните пламъци почти веднага ги погълнаха напълно, оставяйки след себе си единствено въглени, стопена броня и купчинки димящи кости и зъби.
— Успя! — извика весело Тасълхоф. — Получи се!
Сплашени от ужасната съдба, постигнала другарите им, останалите дракониди се взираха в Палин с омраза, но и с новопоявило се уважение.
— Ще тръгваш ли най-после? — извика вбесено магьосникът.
— Идваш ли? — колебаеше се кендерът.
— Да, да те вземат всички демони, да! — увери го Палин и с облекчение видя как Тас си плю на петите.
Магьосникът побягна след него. Беше посивяващ мъж на средна възраст. И ако преди години упражнението би му се сторило като детска игра, то сега времето си бе казало думата. Заклинанието го беше изтощило допълнително. Вече чувстваше как започва да отпада. Едва ли щеше да изкара още дълго с това темпо.
Зад него един от офицерите на нападателите започна да раздава заповеди наляво-надясно. Палин се обърна и видя, че драконидите още веднъж са се впуснали в преследване. Ноктестите им крака изравяха огромни дупки в моравата и хвърляха зад тях изскубнати чимове. Освен това използваха крилете си, за да ускорят допълнително. Беше напълно ясно, че нито измореният Палин, нито късокракият кендер могат да се движат толкова бързо.
Лабиринтът все още бе далеч напред. Палин с мъка си поемаше дъх. Усещаше силна болка в единия хълбок, а мускулите на краката му горяха. Тас припкаше напред, но вече не беше млад кендер. От време на време се препъваше и се оплакваше на висок глас. Драконидите ги застигаха.
Палин спря и за пореден път се изправи срещу тях. Потърси магията и я долови, но не като могъщ поток, а като слабо ручейче, протичащо през кръвта му. Порови в кесията и извади друга част от Устройството за Пътуване във времето — веригата, която трябваше да се самонавие във вътрешността на артефакта. Магьосникът изкрещя думи, в които имаше повече предизвикателство, отколкото вълшебство, и я запрати срещу крилатите създания.
Веригата полетя и започна да се трансформира, да нараства, да се издължава, додето отделните брънки станаха толкова дебели и здрави, колкото тези на корабна котва. Огромната верига се стовари през средата на връхлитащите дракониди, изви се като змия и се сключи около тях, задържайки ги на място.
Палин нямаше време за учудване. Улови Тасълхоф за ръка и двамата отново хукнаха към Лабиринта от жив плет. За момент преследването сякаш беше приключило. Драконидите отчаяно се гърчеха, в опит да се освободят от хватката на веригата, а другарите им не смееха да последват изплъзващата се плячка.