— Драконите! — каза Палин и изруга несдържано, докато кашляше в невероятната горещина, която попарваше дробовете му. — Ще се опитат да ни прогонят с дим.
Във въодушевлението от победата над драконидите, напълно беше забравил техните летящи предци. Лабиринтът можеше да издържи на не една и две атаки, но очевидно не беше напълно защитен срещу огъня на драконите. Още един от червените издиша чудовищния си дъх срещу живия плет. Пламъците припукваха, въздухът се изпълваше с пушек. Не им оставаше нищо друго, освен да се изтеглят по-навътре.
Палин поведе кендера нататък по коридора, зави надясно и отново спря, когато точно пред тях сред живия плет избухнаха яростни огнени езици и започна да излиза дим. Магьосникът прикри уста с ръкава на мантията си, за да се предпази от задушаване и отчаяно затърси друг изход. Точно пред него се отвори друг проход — храстите просто се разделиха и ги пропуснаха да минат. Бяха изминали съвсем кратко разстояние, когато пламъците пред тях отново ги принудиха да спрат. Поеха през поредната новопоявила се пролука. Макар Лабиринтът да умираше, все пак живият плет откриваше в себе си достатъчно сили, за да ги спаси. Имаше усещането, че ги водеха към точно определено място, но засега нямаше никаква идея накъде. Пушекът му действаше замайващо и дезориентиращо. Силите почти го бяха напуснали. Сега по-скоро залиташе, отколкото тичаше, а и Тасълхоф определено не беше в най-добрата си форма. Раменете на кендера бяха отпуснати и дишаше накъсано. Дори вездесъщата щръкнала опашка на главата му сякаш вече беше оклюмала.
Червеният дракон явно не искаше да ги убива, иначе отдавна би го сторил. Вместо това ги подкарваше като овце, хапеше ги по краката и ги принуждаваше да излязат на открито. Лабиринтът от своя страна също правеше всичко възможно да ги спаси, като отваряше нови и нови проходи към вътрешността си.
Димът вече беше навсякъде. Палин едва успяваше да види Тас до себе си. Магьосникът кашляше, додето гърлото не започна да го боли, и продължи да кашля, докато не му се стори, че е на път да повърне. Всеки път, когато пред тях се отваряше поредният проход, в дробовете му нахлуваше глътка свеж въздух, ала почти веднага всичко отново потъваше в дим и се разнасяше задушлив мирис на сяра. Двамата не спираха да вървят.
Още една стена от огън. Палин отстъпи ужасено, погледна наляво и видя, че пътят им е преграден от други пламъци. Положението беше същото и вдясно от тях. Жегата беше непоносима. Не можеше да диша. Пушекът се виеше и пареше в очите.
— Палин! — извика Тас. — Стълбата!
Магьосникът изтри сълзите от очите си и видя, че пред тях спираловидно се издигат сребърни стъпала. Издигаха се право нагоре и изчезваха в завесата от дим.
— Да се покатерим! — подкани го кендерът.
Палин поклати глава:
— Безполезно е. Стълбата не води доникъде, Тас. — Думите му излизаха с мъка. Имаше чувството, че гърлото му е започнало да кърви. Връхлетя го още един пристъп на кашлица.
— Напротив, води — възрази кендерът. — Не съм сигурен къде, но последния път, когато бях тук, тъкмо се канех да се изкача, само че реших да се върна обратно във времето, за да ме настъпи гигантът. Естествено, след това промених решението си — допълни забързано. — Както и да е, тогава видях, че… Я гледай! Ама това е Карамон! Здрасти, Карамон!
Палин вдигна очи и с мъка се взря през дима. Чувстваше се така зле, че когато видя баща си да стои на върха на Сребърната стълба, нямаше време да се учудва. Веднъж вече Карамон бе дошъл при своя син в Цитаделата на светлината, за да го разубеди в намерението да убие Тасълхоф. В този момент виждаше баща си такъв, какъвто го бе запомнил отпреди да умре — стар, но все така в цветущо здраве. Сега обаче лицето на Карамон му се стори по-различно. Вече не изглеждаше така, сякаш всеки момент е готов да се разсмее гръмогласно на някоя шега. Очите, които бяха виждали толкова мъка и болка, но независимо от това запазваха светлината на надеждата в себе си, в този момент го наблюдаваха някак отдалечено, като че търсеха някой или нещо, но не го намираха.
Кендерът се катереше нагоре и развълнувано бърбореше към Карамон, който обаче запазваше мълчание. От приятеля му го деляха едва няколко стъпала и не след дълго почти го беше достигнал. Щом обаче магьосникът реши да го последва, сложи крак на първото стъпало и вдигна поглед нагоре, откри, че блестящите сребърни стъпала пред него внезапно са се умножили и се простират нагоре безчет, към самия безкрай. Нямаше сили да ги изкачи и знаеше, че ще го оставят тук. Ала веднага щом постави крак на второто, го лъхна струя свеж въздух. Пое си дъх с благодарност. Вдигна лице и видя над себе си синьо небе. Вдъхна още веднъж и започна да се катери. Сега разстоянието му се струваше далеч по-кратко.