Мнението им не го интересуваше. Не го интересуваше и къде живее и по правило рядко се задържаше дълго на едно и също място. Винаги беше в движение и често се местеше от един огромен, криволичещ тунел, прокопан през чудовищните недра на планината, в друг — без да излага дори пред себе си каквато и да е разумна причина за това.
Обикновеният човек би се лутал цяла година из грамадния лабиринт, без да открие изход за навън. Съкровищата на дракона бяха струпани именно тук. А налозите се стичаха в лапите му като непресъхващ поток, понеже Ские беше признатият властелин на богатия господарски град Палантас.
В действителност съкровищата не го интересуваха. Какво полза можеше да има от някакви си стоманени монети? Дори и всичките богатства на света да започнеха да се стичат към леговището му — стомана, злато, сребро и скъпоценности, пак не биха му стигнали, за да купи онова, което искаше най-много. И даже собствените му магически способности — необяснимо отслабващи, ала все така страховити — не биха могли да му дарят жадуваното.
По-слабите дракони, като например синият Смолт, новият му помощник, биха пирували в удоволствието да водят жалкия си презрян живот сред толкова съкровища, но самият Ские не виждаше полза от парите. Никога не ги поглеждаше и не желаеше да слуша донесенията за тях. Вместо това бродеше из галериите на подземния си дворец, докато не му омръзнеше самата гледка на безкрайните коридори. Сетне отлиташе към следващото си леговище, прекарваше известно време в него и отново сменяше дома си.
От нощта на магическата буря над Ансалон Ские беше сменил леговището си четири пъти. В тази буря драконът бе чул глас — глас, който му се бе сторил познат. И тъй като оттогава гласът не му проговори повече, драконът го търсеше неуморно и гневно. Бяха го изиграли. Бяха го предали. И виновникът беше именно притежателят на този глас. Ские не криеше яростта си и постоянно говореше за нея на своите любимци, знаейки, че рано или късно думите му ще достигнат до подходящите уши и все някой ще се появи, за да се опита да го успокои.
— Ще бъде добре за нея, ако дойде да ме предразположи — тътнеше той пред Смолт. — Ще бъде най-добре, ако ми даде онова, което искам. До този момент сдържах гнева си, както се бяхме разбрали. До този момент й позволявах да води детинската си игра на завоевания. Но още не съм получил своята отплата и чакането започва да ми омръзва. Ако не ми даде онова, което заслужавам, което ми беше обещано, ще сложа край на тази нейна игра, ще преобърна дъската и ще премажа всички фигури, било то пешки или Мрачни рицари.
Ские беше в течение с придвижването на Мина, понеже някои от собствените му сини дракони също бяха участвали в прехвърлянето на войните й до Нощлунд. Ето защо никак не беше изненадан, когато Смолт дойде при него и го осведоми, че Мина иска двамата да се срещнат.
— Как се изказа тя за мен? — попита чудовищният син дракон. — Какви бяха думите й?
— Изказа се с голям респект, о, Буря над Ансалон — отвърна Смолт. — Каза, че оставя на вас да определите часа и мястото на срещата и че ще се постарае да дойде, когато ви е удобно, макар това да значи, че трябва да остави армията си в критичен за нея момент. Въпреки това счита срещата с вас за особено важна. Цени ви и със съжаление е научила, че сте раздразнен и недоволен от настоящото положение на нещата. Сигурна е, че неразбирателството помежду ви ще бъде изгладено, ако само получи възможност да поговори с вас.
Ские изръмжа. Звукът разтърси огромното му тяло. Беше много пъти по-голям от малкия син дракон с искрящи сапфирени люспи, който смирено пълзеше пред него с ниско спуснати криле и покорно подвита опашка.
— С други думи и ти, както другите, си се поддал на обаянието й, Смолт. Не си прави труда да го отричаш.